Откровено за Илия Минев (1917-2000)

Горан Йонов

Неотдавна се навършиха 14 години от смъртта на бай Илия Минев. Уважавам неговата памет заради борбения му дух и патриотизма, но ми е чужда идеологията му. С него сме като две страни на една и съща монета. За него често ми напомня паметникът му в София - в градинката пред несъществуващата вече квартална баня на Лозенец.

Не мога да възприема съвременния прочит на новата ни история като необходимост тя да бъде тенденциозно пренаписана. Нашият отбор по исторически инженеринг засенчи дори академиците от Скопие. Да приемем все пак от снизхождение, че двата братски тима са с равен резултат в едно излишно, абсурдно за националното ни достойнство състезание.

Някой беше посочил в мрежата Минев като забележителност на град Септември. Младото легионерче Илия учи за кратко в Пазарджишката мъжка гимназия. Там негови леви съученици веднъж го набиват в тоалетната и татко му го премества в Католическия френски колеж „Свети Августин“ в Пловдив. По-късно го изпраща да следва винарство в Тулуза. Бащата е стягал ученолюбивия син за наследник на алкохолния си бизнес, но за нещастие, момчето му става член на Главното водачество на Съюза на българските национални легиони.

Негов фюрер е разбира се покойният вече столетник Иван Дочев. Дори легендарният баш полицай Никола Гешев не го е понасял и го е арестувал за нарушаване на обществения ред.

Сред легионерските водачи е варненецът генерал Христо Николов Луков - откровен антисемит и нацист. Познахте, това е героят на „Луковмарш“, за който само преди дни посолството на САЩ в София предупреди своите съграждани да избягват контакти с демонстрантите, защото били български нацисти. В деня на Луковото убийство през февруари 1943 г. от антифашистка бойна група, тези юнаци маршируват по софийските улици вече 12 години. А през 2013 г. те бяха радикалното острие на бунта, който за броени дни гътна правителството на ГЕРБ. Другият легионерски „вице-фюрер“ е сливенският тракиец генерал Никола Жеков, по-голям нацист и от Хитлер.

И наред с тези величия се нарежда моят тракийски съселянин Илийчо. Понеже последният е малко алафранга, той е началник на външния отдел и водач на легиона в Пазарджик. През 1946 г. е осъден на 20 години затвор за опит да възстанови легионерската организация. Не е трябвало да го съдят, направили са от мухата слон.

Споменах името на генерал Жеков и ми се иска да напомня за наградата от половин милион райхсмарки, която той получава през 1942 г. от личния си приятел Хитлер. С парите си купува къща и прави фондация за укрепване на вечната дружба с доблестните рицари на Третия райх, громящи по онова време всички европейци, че и американците дори.

Тлъстата сума за най-големия прусак Жеков е освободена от данъци с решение на Народното събрание. Все пак наградата е признание за всички нас – балканските прусаци. Между другото има твърдения, че през 30-те години на миналия век Георги Димитров е предлагал на Сталин да подпомогнат Жеков, който тайно възнамерявал да свали българското правителство и Вождът на народите се бил съгласил. Този гъдел - никога да не знаеш със сигурност кой на кого точно служи и дали не те будалка, задължително го има при конспирацията, затова около нея се търкалят най-много глави.

Да надникнем за малко във френската връзка на младия Илийчо. Между него и Тулуза пламва преди всичко нацистка любов. Знае се с какво се занимават по онова време френските националисти с черните качулки от реакционното Action Française. А обстановката в Тулуза е напълно благоприятна за начинаещи антисемити и нацисти. Когато Илийчо приключва следването си, градът остава в „свободната френска зона” на режима във Виши, начело с колаборациониста маршал Петен.

Не се съмнявам, че Минев е познавал оттогава бъдещия социалист и френски президент Франсоа Митеран. Той също е привърженик на френската крайна националистическа десница, а по-късно дори е на служба във Виши при маршала. За разлика от Минев обаче, Митеран, ако случайно не е работел тайно за La Résistance, много бързо поправя грешката си. Иначе през 1944 г. щеше вече да е покойник и да се размине с „историческата“ дисидентска закуска в София през януари 1989 г.

   

Бай Илия никога не е бил подмолна къртица, а открит и честен борец, за което бих му свалил шапка. Сигурно затова не е поканен на закуската, пък и какво чак толкова щеше да изпусне от нея. Но как да закусва, като точно тогава е бил в гладна стачка. Искал е да връчи някаква петиция на френския президент и за профилактика го затворили в кауша. Митеран определено не е бил възторгнат от закуската, но е усетил, че в България предстоят важни събития. Едва ли е очаквал на закуската да му се оплакват или хвалят, че са ги изключили от БКП, а бай Илия да му напомня за ранните политически прегрешения.

Впрочем Минев беше ненадминат стоик и издържаше на нечовешки гладни стачки. След 10 ноември 1989 г. в България нямаше дефицит за кандидат-герои на новата власт, но малко бяха автентичните като него. Дори гъмжеше от самозванци и опортюнисти, също както след 9 септември 1944 г. В края на века предвидливо изпадаме в амнезия и забравяме какво беше това Съюзническо решение от Техеран - 1943 г. за наказване на нацистките престъпници, ако въобще сме го знаели.

Забравяме и причините защо французите първи го прилагат. Една от най-важните е, че колаборационистите на Петен депортират в Третия райх 76 000 евреи, от които са оцелели по-малко от 3000 души. Френското Milice е истинско Гестапо. Едва през 2009 г. Държавният съвет - най-висшата френска юридическа инстанция, обяви отговорността на режима във Виши за еврейските депортации. За три месеца през лятото на 1944 г. Френската съпротива, начело с бъдещия десен президент генерал дьо Гол, избива без съд няколко хиляди колаборационисти. Има дори публични екзекуции, като в Гренобъл на 2 септември 1944 г. По френски статистики, от есента на 1944 г. до края на май 1945 г. са разстреляни още около 2500 френски предатели на Демокрацията.

У нас Народният съд осъди на смърт 2730 души, но много от тях отърваха кожата, защото вече бяха избягали в чужбина или бяха западни и съветски агенти. Няма спор, както във Франция, така и в България, покрай нацистките престъпници мнозина са наказани несправедливо и жестоко. Световната история е пълна с примери, когато във войни и всякакви социални брожения загиват маса невинни хора. Само че ние прекалихме със смешния плач за наистина виновните фашистки „демократи“, управлявали България в периода на Втората световна война.

Трудно се възприемат днес вехтите завети на Йехова към Мойсей за възмездието. Да ги изредим поне веднъж всичките - живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога, изгаряне за изгаряне, рана за рана, удар за удар. Каквото повикало, такова се обадило, обобщават по нашия край, дано да е за последно.

Да се върнем в 1988 г., когато сараньовецът Минев наливаше основите на Демокрацията, да ме прости Пеньо Пенев. Точно тогава, в къщата си в Септември, той основа с група съмишленици Независимо дружество за защита на правата на човека - първата наша неправителствена организация, член на Международната федерация за правата на човека. Дузина години по-късно при управлението на неговите „съпартийци“, бай Илия вече береше душа в пазарджишки старчески дом, изоставен от властта, за която се бореше. Накрая почина в Правителствената болница. 

На снимката върху надгробния му паметник в Септември, 83-годишният Минев е младият Илийчо във военна униформа, мобилизиран да воюва в Отечествената война срещу любимите му рицари на Фюрера. Какво да се прави, някои искат да бъдат запомнени от признателното поколение като млади и красиви. Това е най-скъпият паметник от луксозен черен камък, който стърчи над поле от бели надгробни плочи. Сякаш се провиква, хей, аз съм царят на селското гробище.

Синът на бай Илия - Стоян почина четири години след него. Погребан е от лявата страна на помпозния му бащин гроб. Кошмарен контраст – два метра само бурени и боклуци. Сигурно вече е изчезнал и поваленият дървен кръст, единствено свидетелство за мястото на тленните му останки.

През 2011 г. клошар опожари по невнимание Миневата септемврийска къща. Заедно с нея щеше да изгори и споменът за Минев в Септември, ако преди това една фондация не беше вдигнала негов бюст пред черквата „Свети Великомъченик Харалампий”, в чийто двор съм се родил. По-добре да се бяха погрижили за него приживе, вместо да ронят лицемерни сълзи.

Знае ли човек, може да им е бил по-удобен като мъртав, безмълвен символ на Реставрацията. От няколкото улични табелки в целия град, три са поставени около Миневия бюст, на площад “Минев”. По-добре да бяха кръстили площада на патрона на черквата, защото и той като бай Илия е бил мъченик. Тъжен край, неговите съратници легионери се надяваха той да стане първият демократичен президент на България.

Права беше покойната Румяна Узунова от Радио „Свободна Европа”, че нацисткото минало на Минев притеснява мнозина на Запад. Сините големци я послушаха, и без това Минев говореше като проповедник и никой не го слушаше. Приживе го показаха няколко пъти по митингите, после го изтикаха назад. Той също имаше неприязън към многобройните сини вождове.

Какво ли обаче не се случва, например следната истинска гротеска: на таблото с портретите на почетните граждани на Септември, редом до партизанина антифашист Любен Йовчев, стоеше кротката икона на Илия Минев – нацист и правозащитник. Сигурно някой умен кмет така е разбирал заравянето на томахавките. Той дори не знае, че всяка нощ двамата слизат от портретите и се хващат за гушите.

Минев оцелял толкова години в комунистически затвор, поживял е и половин век на чист въздух. Написана е книга за него, има паметници в София и Септември, държавна награда, въобще заслужил човек е. Желев не го награди приживе, защото и той много го „обичаше”, но Стоянов посмъртно му даде една „Стара планина”.

А иначе, за прекараното от бай Илия време по затворите, може да се роди и умре един велик поет. Например Гео Милев, военен герой от Първата световна война, едва 30-годишен, вече е удушен с тел през 1925 г. в Дирекцията на полицията и захвърлен в гробна яма. Заради поемата „Септември”. Хубаво е човек да си припомни тези потресаващи стихове. Ще разбере не с кого, а с какво е станал забележим за историята моят роден край.

От Минев до Милев разстоянието е светлинни години, макар че и двамата са тракийци с почти еднакви фамилни имена. Те няма да се срещнат на онзи свят дори за едно кафе, защото няма какво да си кажат.