четвъртък, 30 януари 2014 г.

ПОКАНА
 Сдружение „Загорово” гр.Септември 
НЧ“Възраждане-1926“ с.Карабунар 
ОУ”Хр.Ботев”
 Ви канят
 на Представяне на книгата
 „Карабунар история, традиции...и още нещо”
 автор: Иванка Бечева-Кърджийска 
31.01.2014 г. от 13.30 ч./ПЕТЪК/
 в Клуба на читалището в с.Карабунар

събота, 25 януари 2014 г.

"Роден край ти си земен рай" - Трета част: Моята „Ветрена мелница“ под кривата круша (Горан Йонов)

Първата част на текста: линк.
Втората част на текста: линк.

      Ще ви разкажа за моята „Ветрена мелница“ в родния ми край, отначало с малко история: римската крепост на прохода Траянови врата е мястото, където цар Самуил за малко не заклал византийския император Василий ІІ през 986 г. Много голям пропуск – сега прякорът на този ромей нямаше да е Българоубиеца, затова пък Самуил щеше да се нарича Ромиоктóнос. И нямаше сега със сълзи да отбелязваме едно хилядолетие от варварското ослепяване на 14000 български войни при село Ключ. Това да е урок за всички нас, които не си свършват óвреме работата.

   Старото турско име на Траянови врата е Капалъ Дервент. Пътят през Момина клисура и Момин проход е излизал на древния римски път Via militaris близо до крепостта на Траянови врата, където сега старият път София – Пловдив се свързва с автомагистрала „Тракия“. Тук някъде, след люта битка с българска войска през 1381-82 г. Лала Шахин нахлува в Ихтиманското поле преди да се насочи към Средец и да го превземе.

    Съвсем близо до прохода Траянови врата, под който е прокаран единственият тунел на автомагистралата, купих къща в село Долно Вършило. Старите му имена са Речни гумна и турското Дере-харман. Ремонтът на разнебитената къща се проточи цели седем години с много прекъсвания и ми изпразни джобовете. Двамата с известния майстор Кольо Фичето от близкото тракийско село Славовица се потрошихме от работа. Реставрирахме всичко от покрива до основите и дето има една дума, вместо църква, построихме манастир.

    Славчани са сербез хора. Един славчански зевзек беше опитал да си получи от кмета полагащите му се за ковчег половин кубик дъски, та с тях Кольо Фичето да му направи нова входна врата. Този талантлив строител беше заклет привърженик на БЗНС и далечен роднина на своя именит съселянин Александър Стамболийски. Не обичаше „камунистите”, защото като шофьор на държавен самосвал направил някаква беля и го уволнили. Беше и самороден български правозащитник. Веднъж го попитах каква е била вината му за уволнението и получих зашеметяващ отговор: „Не е важно какво аз съм направил, а какво те ми направиха.“

     Като стегнахме вършилската къща, мургави братя от дървената мафия два пъти нацепиха външната врата с брадви и я окрадоха. Вътре беше заприличало на Ревком от руската революция след весело посещение на махновци. Почувствах омерзение, веднага продадох къщата на мой приятел, който по-късно я препродаде и тя запустя.

     Да не забравя за какво отворих думата: исках да отбележа, че в дувара на къщата имаше тухли от Траяновата крепост – наблизо няма друг исторически градеж, а този е на около пет километра от селото. Колко е лесно – отиваш там с каруцата и я пълниш с готов, екстра отлежал почти 20-вековен материал. Така в България трябва да са изчезнали доста крепости, в това число и Бейовата кула в Септември, която е била османски архитектурен паметник. Виждал съм я в учебник по средновековна българска архитектура. Не страдам особено от този факт, какви по-тежки случаи е имало в историята. Важното е, че децата на кланите там непокорни гяури, след като са демонтирали Бейовата кула, са използвали нейния материал за богоугодни цели.

    Съдбата реши да продадем нашия скромен учителски дом в Септември на един селянин от Вършилата и той бързо го превърна в обикновена селска къща. Ябълките бяха изсечени, пчелните кошери изчезнаха, а в градината се отглеждаше арпаджик. Духовете сами бягат от такива места.
     А аз се скъсах от работа по Вършилската къща, защото тя беше моята „Ветрена мелница”. Човек трябва да си припомни този разказ на Елин Пелин, да се огледа в неговите герои и ако открие себе си, значи е чист българин.

    За разтуха и размисъл, завършвам с приказка за кривата круша от времето, когато всички българи сме били работливи, честни и задружни. Америка още не била открита, а Брюксел бил малко село без калдъръм и канализация, защото още не раздавали помощи за селските райони. Точно тогава един тракийски селянин от Саранбей оженил сина си за най-хубавата селска мома и вдигнал голяма сватба. Три дни яли, пили и се веселили. На четвъртия ден старият рекъл на младоженците да впрягат воловете и да изорат ей онази нива, с кривата круша по средата. Младите отишли на нивата, оставили каруцата под крушата и нещо се заприказвали. От дума на дума се увлекли и го ударили на любов, та чак до вечерта.

    Прибрали се в къщи и старият стопанин попитал, е сине, върви ли дълбоката оран. Върви тате, върви, като я подхванахме яко от едната страна, та стигнахме чак до под крушата. Добре сте поработили и виждам, че сте каталясали. Хапнете сега, каквото дал Господ и лягайте, че утре още в тъмно ще ви вдигна да довършите оранта. На следващия ден обаче историята се повторила. Старият се усъмнил и решил да провери как върви работата. Станал след първи петли и отишъл на нивата. Месечината се показала над кривата круша и що да види горкият селянин – една бразда не била изорана. Скрил се в клоните на дървото и зачакал.

    Ето ги, младите идват, паркират каруцата и още не разпрегнали воловете, юнакът разпасва пояса, а булката запретва фустана. Селянинът не издържал, скочил от крушата и започнал да ги налага с бастуна, докато им избил всички мераци от главите. Оттогава като ходели на нивата, младите първо свършвали кърската работа и ако накрая имали още сили, си удряли по една целувка. Така е било едно време, а сега е обратното.

    Наскоро си четях вестника под тази крива круша и се замислих дълбоко върху една неприятна новина. Когато изгряла демокрацията, върнали крушовите градини на селяните и на многобройните им изгладнели градски наследници. Това били цели 150 хиляди декара, а днес останали само няколко хиляди. Огледах се из мрежата и не повярвах на очите си – всички сме запладнили като овце под останалите круши, само ЕРеПе-тата не мирясват и ни стрижат с едни големи ножици. Направо изпаднах в паника дали ще успеем след време да се съберем под последното оцеляло дърво, но си рекох, скоро няма да сме останали кой знае колко народ.

    Трудно ни спорят народните дела на нас, българите. Един учител по народно творчество дори твърдеше, че и с народните ни хорá понякога е същото. С наивния си оптимизъм към всяко начинание, като нищо ще резнем последната крива круша в тая неразбория и съвсем ще я оплескаме.

    Иначе сме си Радичковите селяни с брадвите. Неразумно се юрваме нанякъде и устремно влитаме в орбитата на суматохата. Добре че поне сме религиозни и издигаме в култ Дева Мария, особено ние мъжете. Една португалка, чак като разбрала за нашата дълбока религиозност, загряла защо толкова често си викаме един на друг, майка ти деева, майка ти деева.

   Живеем в нестабилна зона с размити политически граници. Развиваме някаква мултикултурна идеология и хронично се тресем от трусове на недоволство. Води се титанична битка между добрите и лошите олигарси. Добрите олигарси помагат на нас, а лошите помагат на другите.

    Много сме спонтанни - когато обичаме България, треперим от любов, когато я ненавиждаме, ругаем като хамали. Искаме да я променим, но не се получава. Ние сме пъстра палитра от всякакви човечета - бели, зелени, червени, сини, сиви, черни и най-вече безцветни. Ние сме част от световния информационен пролетариат, оплетен в социалните мрежи на глобалното село и хукнал по всички страни да се съединява.

    Можем да сме светци, но само в чужбина. Обичаме авантата и далаверата, но се борим срещу корупцията. Акъл не искаме, но даваме, пари не даваме, но искаме. Ние сме вечната дружба между Хитър Петър и Настрадин Ходжа, християни и мюсюлмани, хайдути и еничари, храбри бойци и преклонени глави. По-истински българи сме дори от македонците, но сме по-големи византийци от гърците. От нас няма по-красиви мелези, по-отворени космополити, по-чистокръвни европейци и по-автентични балканци.Това сме ние - академици и невежи, откривателите на компютъра и на топлата вода, международни авантюристи, хакери, хейтъри и геймъри, мъдреци и тъпанари, мачовци и гейове. Работим като волове и умираме от мързел, крадем и режем ръцете на крадците. Ние сме всичко това, което уж не сме, както и останалото, за което сега не можем да се сетим.

    Защо това тесто, от което сме омесени, все не може да втаса и се опече?

СЛЕДВА....

сряда, 22 януари 2014 г.

"Роден край ти си земен рай" - Втора част: Около въстанието – 1876г. (Горан Йонов)

Първата част на текста: линк.

       Саранбей не е взел участие в Априлското въстание, макар че близките села са въстанали. Причината е в значителното турско присъствие на вече изградената жп станция и Бейовата кула в този нахийски център. Там са държани въстаници след разгрома на въстанието и е отсядал известният душманин Кел Хасан паша. През 1876 г. от неговия аскер са пропищели околните села Баткун, Паталяница, Елидере (Ветрен дол), Варвара, Семчиново, Белово, Ветрен.

   За по-голяма автентичност, след малко ще цитирам част от записките на видния априлски герой поп Михаил Радулов от Белово. Прекрасен е неговият разказ за идването на войводата Георги Бенковски в Белово. Все още никой огладнял безродник или османист като адаша на поп Михал - холандеца Махиел Кийл, не се е сетил да обяви тези записки за менте. Така се случи с хрониката на поп Методи Драгинов, или с Баташкото клане, примерно. Казвам го, защото нашите ренегати се оказаха големи еретици и много взеха да налитат на попове.

   Как да не спомена, че и героят от Априлското въстание Тодор Каблешков е работил в Белово като телеграфист на Барон Хиршовата железница. И често се е срещал с Васил Левски в големия хан, на около 200 метра източно от гара Септември, до надлеза на пътя за Велинград.

  Сега се събудете и четете внимателно защо трябва да държите устата си затворена, дори и да сте пребити до смърт, като поп Михал в Бейовата кула на Сараньово:

   „Изпратихме...няколко момчета да разтурят постовете по железницата около сарановската станция. Слязохме на станцията (гара Белово) и войводата (Бенковски) ми каза: „Дядо попе, тука що има, всичко тази нощ да изгорите.” Като чуха беловци, с глас казаха: „Огън! Огън! Да живее България!”... Телеграфчийницата гори, заптиета рипат из прозорците, беловци ги колят. Повика ме войводата на моста на станцията и ми даде написан закон как да организираме востаниците... кой кому чест да дава, пиянство и с жена совокупление забранено — и ми каза: „Сбогом, дядо попе ще ти пратя помощ... Ще се видим на оня свят. Свърших си мисията”...

   И отидохме в Сараново. Предадохме се на Кел Хасан паша... Веднага ни вързаха и ни затвориха в раклите... Закараха ме в телеграфчийницата. Поп Мико, вързан за рамена, обесен на една дълга греда... Той се нишка като на люлка. Един му пали брадата. Изследователя (следователя) беше телеграфчията ерменлията (арменеца) Суванан. Каза ми: „Попе, видя ли другаря си на кой хал е. Ще кажеш ли право, или пак ще лъжеш”. Аз му казах: що казах - казах, няма що да кажа. Пашата каза: „Вземете поп Михал, на кръст го турете”. Веднага ме изкараха вънка, разпнаха ми ръцете, провряха ми през ръцете един сарък, разпнаха ме, вързаха на двете ми ръце по едно въже, метнаха ги на другата греда, опнаха въжетата, обесиха ме.

   Колко един час търпях разни мъки, претрепера ми на корема, почнах да баялдисвам. Дойде часа да умра. Много преблагодарих на Исуса Христа, че ще умра на кръст като него, и съм премрял. Колко съм висял мъртъв и как са ме свалили и отвързали, не съм нищо чувствувал. Прострели ме като мъртъв, устата ми била много отворена. Един манафин ми пикал в устата и аз уригнах и се събудих. Друг казува: „дур бен ишеим” (чакайте и аз да свърша тая работа), и той ми напика лицето, но аз вече си стиснах устата. Ние от студ треперихме, доде съмна Семчинската планина, върховете само сняг...

   Емин ага плаче гологлав. Казува на тези, що ме носят: „Олан (момчета), що ще правите попа”? Те казуха по турски: „Ще му отсечем главата в кулата”... А той казува: „Олан дурунус” (момчета, стойте). И казува по турски: „А бугарето лоши, че дигнали глава, ще дигнат а, това търпи ли се. Бе читак, вие правите бугарето да стават против царя”.

   Такива едни работи са си спомняли нашите прадядовци, а сега продължавам за моя роден край.

   Ж.п. линията Мустафа паша (Свиленград)– Белово е построена през 1873 г. От тогава са и жп гарите Белово и Саранбей. Петнайсет години по-късно ж.п. линията е продължена до София. През 1926 год. е построена и дековилката Сараньово - Варвара – Велинград – Разлог – Добринище. Това е единствената останала теснолинейка в България с междурелсово разстояние 760 мм, дано не я бастисаме и нея.

   След 1944 г. селото и гарата се преименуват на Септември. Броят на жителите бързо нараства за сметка на околните села, активизира се стопанският и културен живот. През 1964 г. Септември става град, а след дузина години и общински център. Иначе в квартала на гарата, където беше къщата на баба, винаги е царяла градска атмосфера – там са железничарите, учителите, лекаря, аптекаря – въобще провинциалната интелигенция. Там са двете училища, банката, общината, промишлените предприятия. 

СЛЕДВА...

вторник, 21 януари 2014 г.

Представяме Ви Стоянка Христович

      Стоянка Христович е родена на 14.02.1927 г. в гара Саранбей. Родителите й Кръстьо и Стефана Бабачкови се занимават с овощарство и лозарство. Дядо й по майчина линия е известният във Ветрен учител – Стефан Карчев. На него тя посвещава книгата си “Учителят Стефан Карчев”, в която разказва за участието му в Кресненско-разложкото възстание, за дружбата му с Александър Стамболийски и за приноса му в учебното дело на Ветрен. На прадядо си по бащина линия – Димитър, авторката посвещава книгата “Дядо ми Бабачко”.
      















Учителят Стефан Карчев




Детството на Стоянка преминава волно и щастливо в игри в градината и около ж.п. гарата. Начално училище и прогимназия завършва в Септември. Средно образование завършва в Пазарджик – в гимназия “Константин Величков” След завършване на гимназия се омъжва за адвоката Никола Костадинов Христович. Родът Христович силно я респектира. Той води началото си от Сестримо, дал е на България един академик – Георги Христович – чичо на съпруга й. 

През целия й житейски път, Септември остава родното място, което я зарежда с положителни емоции, в което обича да се връща. В семейството на Стоянка и Никола Христович се раждат две дъщери – Ефросиния и Стефка. И те като майка си обичат посещенията в Септември.

През 1961 г. Стоянка Христович започва следване в Института за детски учители “Надежда Крупская” в гр. София. Цялата й професионална кариера е на учителка в гр. Пазарджик.

Първата си книга авторката издава през 1999 г. Има издадени 21 книги. Книгата “Гара Саранбей” е включена в международния библиотечен обмен. Стоянка Христович е член на Съюза на писателите от град Пазарджик и на Съюза на независимите писатели град София, с председател проф. Марин Кадиев. За цялостното си творчество тя е наградена с грамота и орден.










Проф.Кадиев награждава г-жа Христович






 За известността на творчеството на Стоянка Христович допринася местната преса.  Любовта, с която пише за град Септември и приносът, както на нейния род, така и на рода на съпруга й към развитието и историята на родното ни място е пример за всички

Представяме Ви нашия съгражданин Горан Йонов

Горан Йонов е роден през 1947 година в гр. Септември, Пазарджишка област. Следва “Международни икономически отношения”във Висшия икономически институт в София.След дипломирането си работи в Министерството на външната търговия, ”Балкантурист” и като представител на Комитета по туризма в Атина. През 1988 г. постъпва в Министерството на външните работи. Бил е съветник в българското полството в Лондон, експерт в управление “Международни организации”, началник на управление “Човешки ресурси”, пълномощен министър в Хага и посланик в Стокхолм.

Работил е също в частния сектор като изпълнителен директор на ИПОМА АД - София.

От 2007 г.е заместник-министър на вътрешните работи, а по-късно и секретар по външна политика и международна сигурност на президента Г. Първанов до края на мандата му.
Председател е на Управителния съвет на Международния институт за сигурност и сътрудничество в София.

Интересите в областта на историята на родния му край, се материализират в литературни опити, които г-н Йонов любезно ни предостави – вие, жителите на Община Септември сте и първите негови читатели.

*****

"Роден край ти си земен рай"
Горан Йонов

Горнотракиец съм от Септември. Без съмнение, духовен кръстник на моето родно място е Гео Милев, по едноименната му поема. Градът е център на най-голямата от трите западни пазарджишки общини в Тракия. В тази община са установени над двеста археологически паметници от различни епохи и броят им със сигурност ще се увеличава. Засега обаче въпросите около старото минало на моя роден край са много, а отговорите - малко. Да приемем условно, че повечето от тях са верни.

От Сарухан Бейлю до Септември

Сега се пригответе за едно трудно смилаемо историческо меню от известните ни стари имена на селището - Загоре, Сарухан Бейлю, Саръханбей кьой, Саранбей, Сараново, Сараньово. В този пъзел липсват поне едно тракийско и едно римско име. Според материали от Баткунския манастир „Свети Петър и Павел”, славяните го наричат Загоре, защото е близо до планина – ей го къде е Алабак над Варвара и Семчиново.

В началото на 16-ти век османски данъчни регистри споменават Сарухан Бейлю като център на нахия – най-малката административно-териториална единица, включваща около десетина села, равносилно на сегашната община. Били сме община преди повече от пет века, община сме и сега.

Етимологията на Сараньово и произходът на нашия сараньовски бей все още са неясни. Няма безспорни исторически доказателства от къде са пришълците, заселени на запад от Пазарджик. Според една версия на османиста Григор Бойков, специализирал в Анкарския университет, това са номади, депортирани през 1395 г. от района на Сарухан, Западен Анадол. Три години по-късно, татарският военачалник Актав със своя туман от Златната орда, вече разгромена от Тимур, пресякъл Дунав и по покана на турския султан, бил настанен в района на бъдещия Татар Пазар (Пазарджик).

Логичното заключение от тази хипотеза би трябвало да бъде, че кланът на сараньовския бей няма нищо общо с пазарджишките татари. И още, че Саруханбейлю е по-старо от Татар пазар и че двете селища са основани 70 - 80 години по-рано, отколкото се смяташе доскоро. 

Саруханлиите били войни на Тимур или негови съюзници срещу османците, докато Актав и татарите му от Златната орда били врагове на Тимур. Не вярвам сега пазарджиклии и септемврийци да се сбият заради тази история.

Важно обстоятелство е размерът на татарския туман на Актав, който може да е бил до към десет хиляди бойци, следвани от още по-внушителната маса на техните семейства и слуги. Това население трябва да е уседнало на доста широка територия, а десетките хиляди татари и още толкова коне са се нуждаели от значителни количества храна и паша. В този смисъл, голямата критична маса на пазарджишките татари не може да не е оказала влияние върху неизвестните по произход сараньовски анадолци и да ги е претопила.

Нелогично е да се предположи, че сарухански главатар на контрабандисти на сол, изселени по тази причина от Саруханския бейлик (сегашния турски вилает Маниса, на север от Измир), след това ще получи държавна османска служба в Сараньово. При това, в тежък за османлиите период – само няколко години преди Тимур да покаже на ликуващите си орди окования османски султан Баязид Светкавицата. Армията му беше изклана от Тимуровите орди при Анкара през 1402 г., за упокой на загиналите християни на Косово поле и за радост на цариградските византийци, отложили робството си с още половин век.

Да кажем няколко думи за Саруханския бейлик в Анадола, създаден в началото на ХІV в. Сарухан бей е основоположник на този пограничен бейлик, опиращ на запад до Егейско море. Преди това е бил емир на съседния източен бейлик Гермиян, но османците са го изтикали на запад. В онези времена населението на анадолските бейлици, в тово число и на Османския бейлик, станал по-късно империя, е пъстра черга от тюркски и други племена без етническа хомогенност - туркмени, селджуки, монголи, кюрди, всякакви. Тепърва е предстояла продължителна османизация, като имперско-административен процес и ислямска асимилация в най-различни форми, включително и насилствени.

Сарухан слага началото на династията на Саруханидите в своето анадолско княжество. Заради сепаратисткото поведение на тези непокорни васали, османците ги смятали за размирници, воюващи на страната на този, който плаща повече. Затова разбили бейлика и го анексирали през 1390 г. Очевидно никакъв сарухански бей не е депортиран в Сараньово, по-скоро това е бил вожд на неизвестен племенен клан, вероятно от Тимурови войници, чергаруващи из Саруханския бейлик.

За да разбъркам съвсем картите, предлагам да обсъдим топонима Сараньово. Наименованието може да произтича от „саръ”, означаващо в тюркските езици златен, жълт, рус. Руският град Саранск - столицата на Република Мордовия в Поволжието, е разположен на река Саранка, където и до днес живеят много татари. Нашият сараньовски „бей“ може да е бил родом от този край. Там Златната орда е разбита от Тимур, а споменатият Актав отстъпва с тумана си през Приднестровието към България. Съвсем не е изключена възможността Актав да е бил акермански татарин, т.е. от днешния град Белгород Днестровский на Днестърския лиман в Южна Бесарабия. Там и до днес е съхранена в отлично състояние непревземаемата средновековна крепост Аккерман. Това тюркско име е буквален превод от по-старите й гръцки топоними Левкополис или Аспрокастро – Белград или Бяла крепост. Впрочем, преводът на името Актав и казахското Актау означава бяла планина, скали, каквито са скалите на Аккерман, но също и тези на град Актау на Каспийско море.

Възможно е през 15-16 век Саръ хан да се е превърнал в Саран, независимо че между двете думи няма смислова връзка. На татарски „саран“ означава алчен, лаком, а на руски е вид шаран. На фарси „саранджа“ е злато а „шаран“ означава царска колесница. Оттам идва името на модела Фолксваген Sharan. Възможно е и друго, името Саранбей въобще да не е свързано с по-старите Сарухан или Саръхан, защото и в Сърбия има едно шумадийско село Сараново. Въобще трансформацията от Сарухан през Саръхан до Саран трябва да се изясни. Трите имена имат различна семантика и различен исторически контекст, макар че звучат като сродни.
Можем също да допуснем, че промяната е резултат на езиково профанизиране, както например англичаните преобръщат „Кралския път“ в Хайд парк от френското Route du Roi, на английското Rotten Row.

Сараньовската етимология става още по-неясна, ако повдигнем леко завесата на богатата етническа мозайка в Поволжието от угрофини, индоевропейци и тюрки. Мордовяните са угрофини и са много по-старо население от настанилите се там монголи в средата на 13-ти век, след разгрома на Волжска България. Имали са значителен словесен обмен с татарите, на първо място при географските наименования. Родината им е поле на вековни жестоки войни между руси и татари.

Старомордовският граматичен корен „сар“ или „сара“, в топонимията означава приток. Има също санскритски семантичен корен „сара“, означаващ вода, поток, тека, мия. Въпросната река Саранка е приток на по-голямата река Инсар. Инсар съдържа същия корен, защото пък е приток на Сура, която се влива във Волга. Основаният през 1641 г. Саранск, сега е 300-хиляден град и е побратимен с Ботевград. Дори почти милионният руски град Саратов на река Волга има същия корен, както и град Саров, на река Саровка в Мордовия. В този град има и една крепост Сараклъч, което на тюркски означава златна сабя.

Май ви замаях главите, но очевидно е възможно нашият сараньовски „бей“ да е донесъл името си от Поволжието, много преди Иван Грозни да подчини Казанското ханство. Там и до днес се срещат фамилните имена Саруханов, Саруханян, Саров, Саранов, Саранский, които едва ли произхождат от анадолския Сарухан бейлик. За нас едва ли е толкова важно дали името е с мордовски, татарски, туркменски, ирански или санскритски корен.

Видният възрожденец Стефан Захариев е посочил, че нашият бей е татарин от „Сараханска“ област в Армения. В Армения действително има град Сарухан, недалече от западния бряг на езерото Севан. Само дето градът е кръстен на името на арменския красноармеец Саруханян през 20-ти век. Дълго време версията на Захариев за произхода на бея е приемана у нас за неоспорим факт. Действително, през 1385 г. татарската Златна орда на хан Тохтамъш за последен път плячкосва Армения, а на следващата година Тимур я доразрушава. Това обаче не придава достоверност на твърденията на нашия именит пазарджишки краевед.

Вероятността сараньовският саруханлия да е бил Тимуровски войн е доста голяма и затова ще кажа само няколко думи за Тимур – националният герой на Узбекистан. Провокира ме една биографична книга за тази историческа личност, издадена неотдавна във Франция. Малко е хвалебствена, но причината е ясна - Тимур е разбил османците, готвещи се да развеят победни знамена и на Ламанша, не само на Босфора. Тимур обаче е останал до края на живота си истински азиатец, обърнат с лице на изток, не на запад като османлиите.

Слава Богу, че е било така, иначе Тимур и в Европа щеше да натрупа планини от черепи, по-големи от тези на османците, както примерно беше натрупал в персийския град Исфахан. Европа не го е привличала, за него истината е била в Китай, Индия и Персия, дори умира по Пътя на коприната в поход към Китай. Очевидно е бил добър политик, след като ни е заблудил, че е първият азиатски радетел за общото Евразийско пространство. Това са били само приказки, а делата му са съвсем други.

Тимур бил интелигентен и образован, оставил грандиозно културно-историческо и архитектурно наследство. Разбира се, че ще остави, след като е владял почти целия източен свят и е събрал в Самарканд най-великите умове на Ориента. Нищо ново под слънцето, всички диктатори обичат монументалното изкуство и изящните миниатюри. Те са най-големите меценати, защото си мислят, че така легитимират култа към себе си.

През 2008 г. пътувах до Узбекистан и бях впечатлен от азиатската гордост на узбеките и отношението им към Китай. Имах усещането, че интересът им към Стратегията на Европейския съюз за ново партньорство в Централна Азия е като към скромен ордьовър пред богато китайско меню. Тимуровата статуя в Ташкент вече беше на мястото на паметника на Карл Маркс, а Самарканд - столицата на Тимуровата империя, беше реставриран в пълния му блясък. Година по-късно беше открит Трансазиатският газопровод от Туркменистан, през Узбекистан и Казахстан до Китай - цели 7000 км. През 2012 г. тръбата достигна пълния си капацитет от 40 милиарда кубически метра природен газ годишно. Ако още една тръба поеме от Средна Азия и към Индия, днешните тимуровци ще започнат да гледат на Европа предимно като на туристическа атракция.

Восток дело тонкое, въздишаше навремето главният герой Сухов от култовия филм „Белое солнце пустыни“. Нещо повече, Изтокът е не само тънка, но и дебела работа.
Какво ли няма по Ориента - има невероятен кервансарай Сарухан от 13-ти век в Кападокия. Във вилаета Маниса има околийски град Саруханлъ, недалече от главния град Маниса, в посока към Балъкесир. Има дори един известен индийски град Сарахан в подножието на Хималаите, близо до Кашмир, но както сме я подкарали, ще стигнем до Адам и Ева. Преди няколко години секретарят на външните работи на Индия се казваше Шиам Саран. Както видяхме, по света и у нас това име доста се среща, но има и още – Саранци и Саранско в България, Саран във Франция, Саран в Иран.

Засега нека условно приемем, че нашият сараньовски бей е бил анадолски саруханлия от средна ръка, съпровождан от дружина авери с неизяснен етнически произход и толкова. Историците най-после да си кажат тежката дума за Сараньово и бея, защото ние септемврийците си имаме къде по-земни грижи.

Значимата историческа фигура е Сарухан (1313-48) - основателят на Саруханския бейлик, бей на Магнесия (Маниса), владетел на Лидия, завоевател на Мала Азия, съюзник на Византия срещу генуезците. Дори е имал своя монетарница и в нея е сякъл доста акчета с нумизматична стойност. То е ясно, че хабер си е нямал за нашия скромен септемврийски край. Нито пък някой друг от династията на Саруханидите. Да депортираш един тюркски принц в най-далечния северозападен край на разорената, обезлюдена от войни и кланета Тракия, това е все едно да го изпратиш на доживотна екскурзия по Ленинските места в Сибир.

Приносът към историята на Стефан Захариев с неговото Описание на Татар-Пазарджишката кааза не се намалява от грешките, които е допуснал. В него е включена и хрониката на поп Методи Драгинов от село Корова, като автентично свидетелство за ислямизацията на българите в Чепинското корито. Хрониката беше оплюта с дребнави и заядливи аргументи от нашенски учени на чужда ясла, даже им пригласяха някакви европейски специализанти по османистика в Турция. По същия начин могат да направят на бербат и Паисиевата история.

За Захариев, Саръхан бей е татарски главатар, вече на османска служба, който се преселил от Татар Пазар в запустялото Загоре, нарекъл го на свое име и си направил там чифлик. Задачата му е била да пази подстъпите към стратегическата Момина клисура. Друг е въпросът как ще я опази толкова отдалече, след като до нея има близо 20 км. и поне три часа път с камила, но нейсе. След като управлявал известно време, както си му е редът и днес, беят започнал да дерибейства и злоупотребява с властта. Дружината му се разбунтувала, една нощ нападнала бейовия чифлик и изклала цялата му фамилия, барабар с него.

Захариев описва Саранбей като българо-турско село с 60 български къщи, 240 българи и три хана. Турците са били около 140, с 40 къщи, една джамия и един чифлик. В селото имало и 30 цигани с 10 къщи. Захариев справедливо отбелязва, че през 1870 г. те са живели най-нашироко, по трима в една къща. Или са имали проблеми с раждаемостта, или са ги драли живи за всяка открадната круша. По наше време поне тези проблеми им отпаднаха.

Почти всички села около Саранбей били български и само няколко със смесено население, като например Ковачево (Демирджилер). Компактно турско население е имало в Пазарджик и непосредствените му околности, също в Пещера и Цепина.

СЛЕДВА...

неделя, 19 януари 2014 г.

Събитие: Празник на една книга във Ветрен Дол

Сдружение "Загорово" гр.Септември, Църковното настоятелство при храм "Успение Богородично", кметството на Ветрен дол и Народно читалище "Култура - 1910" в с. Ветрен дол организираха "Празник на книгата", който се проведе в Клуба на читалището на 31 октомври 2013 г. По време на празника беше представена книгата на Софроний Врачански, открита в църквата "Успение Богородично" в село Ветрен дол - сборникът с неделни и празнични проповеди, издаден в Римник (Румъния) през 1806 г. Отпечатани са 1000 екземпляра от него, а един от тях се пази във ветрендолската църква. Празникът завърши с тържествено шествие до църквата, молебен и фолклорен концерт.

Предлагаме ви снимки от събитието: