Представяме Ви

       г-н Емануил Стефанов Цветанов – ж.п чиновник, написал Азбучен справочник  на пътническата, багажната и колетната служба на БДЖ. Книгата е издадена през януари 1939 г. В предговора авторът отбелязва, че целта на справочника е да ориентира бързо в терминологията на службата и да бъде от полза на всички работещи в нея. Представеният екземпляр е принадлежал на Библиотеката на БДЖ в гр. Септември. Всички документи са предоставени от г-н Цветан Стоянов - внук.

Емануил Стефанов Цветанов е роден на 22.ХІІ.1902г. в Самоков. В гр. Септември го довежда службата му, а семейството пуска корени на „гарата”. Освен гаров чиновник, той обича да пътува – запазен е паспорта  му, с който пътува из Европа – посетил  Париж, Берлин и др. европейски градове. Може би е бил и романтик, защото е запазил портфейл с печат, на който е изписана годината на раждането му.

Едно малко зрънце от човешкото лице на историята на Септември! Колко ли още не разказани истории се крият в семейните архиви?!

Гражданско сдружение „Загорово” благодари на всички, които ни позволиха да разкажем техните истории!

Паспорт за пътуване в чужбина

Страницата с печатите

Книгата

СЕПТЕМВРИ И ПЪРВОТО ПОЧИТАНЕ НА ПАМЕТТА НА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ

                 

        Ако запитате някой жител на Септември бил ли е някога градът ни столица на България, сигурно ще се усъмни в разсъдъка ви. Но след унищожителните братски американски бомбардировки на София столичните учреждения се евакуират в провинцията, като най-много са в Сараньово и Пазарджик: комисарствата по прехраната и лекарствата, управлението на пощите, банки, печатници, полиция. Тук се концентрират и ръководствата на политическите партии.  

       

След  9 септември 1944г. се полагат старания да се издирят костите на Александър Стамболийски и действително се намират край Марица, където е бил погребан заедно с брат му Васил – там, където е днешният паметник край шосето за Ветрен след моста на Марица.

 Взима се решение през 1945 година да се проведе Първо почитане на паметта на Стамболийски и паметно всенародно честване на 22-годишнината от убийството му. 

Дирекцията на пощите не успява да пусне юбилейни марки за честването поради разпиляността на печатниците. Тогава главният финансов инспектор,  активен деятел на БЗНС и запален филателист Тодор Янченков поръчва в Пазарджик изработването на юбилеен пощенски печат, който е готов на 12 юни 1945г. 

   

Юбилейният печат

На 13 юни вечерта идва в Сараньово при баща ми Лука Делийски, който по това време пък е касиер на пощите и съхранява в касата си освен обикновени пощенски марки и отпечатаната юбилейна серия за Славянския събор, който трябвало да се проведе в София през март 1945 г.

 Янченков искал да подпечатат много марки с юбилейния печат, които на другия ден да разпространяват на събора между Сараньово и Славовица. Татко, който владеел печатарския занаят още от ученическите години в гимназията в Панагюрище, отворил една от евакуираните печатници в Сараньово (бил е с правата на комисар тогава) и отпечатал юбилейни картички за събитието.

 

Юбилейна картичка

 Френския текст му написал аптекарят Йосиф Леви. Тримата стояли цяла нощ, лепили марки на картичките и ги подпечатвали с юбилейния печат. В деня на честването – 14 юни 1945г. – продължили с тази дейност на самия събор. След това отчели продадените марки и картички и унищожили печата с протокол.

             

Тодор Хр. Стамболов

Понеже от половин век съм жител на Казанлък, искам да добавя тук и „казанлъшката връзка” на Александър Стамболийски. 

Това е Тодор Христов Стамболов. Със Стамболийски се сприятеляват в Земеделското училище в Плевен. Когато Стамболийски идва на власт, назначава Стамболов за секретар-бирник в Славовица. 

  Превратът заварва Тодор Стамболов в командировка в Пловдив. Изглежда, че превратаджиите са били по петите му, защото го арестуват на улицата. Били са зелени, не предположили, че е въоръжен и успял да се отърве. Къде е ходил и какво е правил – неизвестно, но се прибрал в Казанлък след убийството на Стамболийски нощно време и с пушка, която укрил в камината на къщата си и пак изчезнал. Движил се из страната като търговски пътник и изпращал пари на семейството си от различни краища на България. Прибрал се в Казанлък 10 години след 9 септември 1944г., колкото да умре при семейството си. Пушката  се намери при разтурянето на къщата му поради строителството на блок на нейното място. Остана запазен и последният портрет на Стамболийски, правен в Мюнхен, подарен с автограф на Стамболов Съхранява се у мен.

                                                                                                                                                                                                                                                                   Димитър Л. ДЕЛИЙСКИ

ОФИЦИАЛНОТО ОТКРИВАНЕ НА БАРОНХИРШОВАТА ЖЕЛЕЗНИЦА

         

      В литературата битува мнението, че Баронхиршовата железница официално е открита на 5 юни 1873г. В Каравеловия вестник „Независимост” от 16 юни 1873г. има дописка от Пловдив на тази тема. По онова време Ботев работи при Каравелов и се занимава именно с оформянето на текстовете на дописките за публикуване, затова не се учудвайте на стила:

       

„П л о в д и в,  7 юния. Завчера в сряда, часът по 11 вечерта (à la турка), в градът ни пристигна един вагон, който донесе „живите телеса” на великия везирин, на Митхад паша и на няколко други господарствени чиновници. Тия господарствени мъже на другият ден тръгнаха към Белово, да осветят железницата и да направят „реформа данданасъ”. Трябва да ви кажа и това, че всичкият град беше излязъл да погледа на правителствените слънца и да се порадва но „чувствата” им. (Кажете ми право, видели ли сте досега паша без „чувство”? Аз не съм още видвал.) Когато везиринът тръгна из градът, то подари 200 лири на училището ни. Освен това везиринът окачи по едно звънче на всичките душепродавци, на всичките народопродавци, т.е. негово височество им даде по една декорация, която се нарича орден „тефтиш калпазанлар”. Цоко Каблешков и Тодораки Искров (Кесяков) са останали от везирските милости дотолкова задоволни, щото са в състояние да сюнетишат и децата си. За жените им не питайте. Това са най-главните дела, които е извършил н.в. великият везирин. (Бележка на автора: Ако някой си мисли, че с този текст от Ботев правя алюзия на сегашната българска действителност, жестоко се лъже! Всяка прилика е случайна. ) Дописката си продължава: Уловеният в Хасково, т.е. убиецът на хаджи Ставри, е докаран преди четири деня в градът ни. Разказват, че Митхад паша се е разговарял дълго време с гореказаният  у б и е ц  и разпитвал го е за панславистическите комитети. Тоя български мъченик не е казал досега ни бяло, ни черно. Това момче е пушкало на кир Ставри по тая съща причина, по която би пушкали и гърците (както са и пушкали вече) срещу българите. Търпи душо, черней кожо!”

       

гара Белово-възстановка

    Най-напред да подчертаем, че освещаването на железницата е станало на гара Белово, а не на гара Саранбей, както пише уважаваната Стоянка Христович в полезната си книга „Гара Саранбей” (Беллопринт, 2005 г., стр.22), изпускайки юздите на творческото си въображение. След това да уточним датата: „7 юния, завчера в сряда (…) на другият ден тръгнаха към Белово да осветят железницата.” Завчера на 7 юни е 5 юни, сряда, а на другия ден е 6 юни , четвъртък. Проверих на календара за 1873г. – датите и дните са верни. Следователно Баронхиршовата железница е осветена на 6 юни 1873г. на гара Белово. Митхад паша е присъствал в качеството си на министър-председател и министър на вътрешните работи ( никаква алюзия не правя със сегашната българска действителност), а кой е бил велик везир тогава – и дописникът не е можел да знае по следните причини: Султанът искал да наруши закона за наследството на трона и да прехвърли властта на по-малкия си син, който бил реформист, вместо на първородния, както е било по закон, но той бил консерватор. Сменял везирите си почти всеки ден, защото не били съгласни с идеята му, без да подозира, че зад тяхното несъгласие стои всесилният Митхад паша, който искал да бъде  министър-председател, министър на вътрешните работи и велик везир едновременно. Планирал пътуването с един везир, а потеглил с друг – през нощта султанът пак ги сменил. 

           

Но кой е бил убиецът на гръкоманина хаджи Ставри Примо от Хасково?

        През април 1873г.  Хасковският  революционен комитет взел решение да бъде ликвидиран хаджи Ставри Примо, известен гръкоман, лихвар и доносчик на турските власти. Изпълнението на присъдата било възложено на лице от тайната полиция. Но поради нерешителността на това лице с тази задача се наел Атанас Узунов – организатор на комитети и заместник на Левски след залавянето му. На 4 май Узунов успял да влезе в дома на х.Ставри, като се представил за грък. Баща му също е бил гръкоманин, а мащехата му – гъркиня, та е владеел гръцкия език по рождение. Говорили каквото говорили, хаджи Ставри се надигнал да го изпраща. Узунов измъкнал револвер и забил няколко куршума в тлъстото „чувство” на хаджи Ставри и той паднал на пода. Узунов помислил, че го е убил и тръгнал да излиза, но слугите отвън вече били зарезили вратата и се развикали за помощ. Хаджи Ставри, който поради дебелината си не бил наранен смъртоносно, се надигнал и сграбил Узунов, който тежал само 58 оки (около 60 кг). Слугите се притекли на помощ , вързали революционера и го предали на турците. На следващия ден, 5 май, Узунов бил изправен пред Хасковския меджлис (градския съвет). Разпитът му е описан от Стоян Заимов надълго и нашироко в „Миналото”. Узунов бил бит и изтезаван пред целия съвет, но никакви показания не дал. На другия ден го развели из града с надеждата някой да го познае. Един обущар познал обувките му, че били на Стоян Заимов правени от него и го предал. Заимов бил арестуван. На другия ден арестували и колегите му учители Мирчо Попов и Петър Берковски. След като не могли да се доберат до никакви показания от арестуваните, политическите кръгове в Пловдив, Одрин и Цариград се заинтересували от тях. Били посетени в хасковския затвор от коменданта на гарнизона Хюсеин паша, придружен от 20-30 младши офицери. Водили културен разговор с Узунов на френски език, останали с добри впечатления от него и го поставили на облекчен режим в затвора. Надявали се по този начин да го предразположат към показания. Освен това се препоръчали като поддръжници на реформите в Турската империя, подхванати от Митхад паша. Узунов, явно поради своята младост и неопитност, се хванал на въдицата и разкрил за какво се бори. Министърът на вътрешните работи Митхад паша разпоредил Узунов да бъде откаран в Пловдив, посочените от него лица да бъдат арестувани и също докарани в Пловдив, но след като минат данданиите по освещаването на железницата, защото много местни и чуждестранни журналисти щели да придружават великия везир, та да не се разчуе работата. Митхад паша посетил Узунов в затвора в Пловдив и разговарял с него. По това време в Пловдив живеела и работела като учителка сестрата на Атанас Узунов – Анастасия. Тя основала там и женско дружество „Майчина грижа”. Двамата не разбрали, че са на крачки един от друг. За последен път се били видели през 1869г. в Калофер. Атанас Цвятков Узунов и 22-та предадени от него българи били осъдени на  заточение в Мала Азия от Одринския съд, без да има съдебен процес и без да се явяват пред съдиите, само въз основа на протоколите от разпитите им, които бяха открити и преведени на български едва през 1975г., т.е. след един век. Узунов е бил заточен за 15 години в Аргана Мадени. През 1876г. успява да избяга в Русия, участва в Руско-турската освободителна война 1877-78г. След управлението на Стамболов и Русофилските бунтове през 1887г. емигрира в Русия, където се жени. Умира в София на 26 юни 1907г. , а е роден в Одрин през 1851г.

        Имаме още един Атанас Узунов националреволюционер. Роден в Русе през 1857г. Участва в Старозагорското въстание 1875г. Четник в Червеноводската чета. Емигрира в Русия, учи във военно училище, участва в Сръбско- турската  и Руско турската освободителна война. По време на Сръбско-българската война от 1885г. командва отбраната на Видин. Участник в Русенския бунт на русофилите. Разстрелян.

        Ето така, като се поразрови човек из историята ни, ще види, че нищо старо не е забравено, нищо ново не е научено, а гара Септември не е осветена от турците и затова вече не се казва Саранбей, както гара Кърджали например или Харманли. Да не говорим за (Татар-)Пазарджик. „Нека носим йоще срамът по челото”, защото не придобихме нещо зад него през последните 136 години.

                                                                                               Димитър ДЕЛИЙСКИ

Още една високо хуманна постъпка

Общински съветник от ОбС Септември дарява ежемесечно сума на деца в нужда

На среща с представители на сдружение „Загорово”, общинският съветник д-р Николай Йовчев изяви желание да превежда всеки месец сумата от 100лв. на болни деца, нуждаещи се от средства за лечение и възстановяване. 

Желанието на д-р Йовчев е, сдружение „Загорово” да издирва нуждаещите се деца и осъществява предаването на сумата, получена вече на банковата ни сметка. 

     Това е изключително отговорна задача  за нас и признание от обществена личност, каквато е д-р Йовчев. Затова етиката ни задължава да ви информираме ежемесечно за благородната кауза.

   Сдружение „Загорово” има вече известен опит за благотворителна дейност като съорганизатор на концерта „Да подарим надежда на Славянка”, състоял се във Ветрен дол по идея на кмета на селото. Паралелно с всички цели и идеи, които сме си поставили и осъществяваме, искаме и да успеем да отдадем своя граждански принос за да растат децата ни здрави и щастливи, да няма разделение по етнически и религиозен принцип при подпомагането със средствата, дарени от д-р Йовчев.

    Защото това са нашите деца- децата на община Септември... и на България!

Първата сума днес беше дарена на детето: Бистра Василева Ангелова от с. Злокучене, с диагноза – нефробластом, лечение-химиотерапия. Със сумата ще бъдат закупени част от необходимите лекарства за въстановяване.

Пожелаваме от все сърце пълното оздравяване на малката Бистра.

Гражданско сдружение „Загорово” благодари за проявената сърдечност и човечност на д-р Николай Йовчев. Ние, гражданите, си пожелаваме такива общественици да се умножават многократно. И когато, „До всяко добро същество, застане поне още едно, тогава”...

Тогава, може би, ще живеем по-добре!

„Дано!”

Мълчанието на общински съвет- Септември

     

 От началото на календарната 2014г., ние, гражданите на този град, трайно присъстваме на редовните общински сесии. Не, че някой ни плаща за това, не и защото извличаме дивиденти, а защото искаме да живеем в един нормален град и община, да видим кой и как ни управлява, на кого сме гласували доверие чрез своя граждански вот и кой и как е отговорен пред нас, гражданите. И задаваме въпроси.  Граждански въпроси, на които очаквахме отговор.

Такъв обаче не получихме..

Въпросите бяха входиранив края  на месец април, преди редовната сесията, спазвайки Правилника на ОбС и реда за питания на гражданите, а отговора на тези въпроси беше редно да получим до следващата сесия, която се проведе на 27.05.2014г. Публикуваме и извадка от цитирания по-горе Правилник на ОбС:

 „Чл.86 (1) На питанията на граждани, включени в дневния ред се отговаря на същото заседание, освен ако гражданинът не е изявил желание да получи писмен отговор. В случай на писмен отговор, копие от него с приложенията, се депозира от отговарящия в общински съвет. Председателят на общински съвет кратко уведомява общински съвет за постъпилото питане и за получения отговор, за да даде възможност на проявили интерес към съдържанието им общински съветници да си направят справка в архива на общински съвет. (2)По изключение, когато питането е свързано с извършване на допълнителни справки или проучвания, отговорът се отлага за следващото заседание.”

 Следващото заседание отмина. Отговор няма! Защо?!

 Вероятно поради многото свършена работа за развитието и благосъстоянието на тази община. Това ще да е причината! Ние няма да спрем да задаваме въпроси, защото е наше право. Ваше задължение е да правите срещи с избирателите си и да давате отчет за свършената работа, за изпълнените от вас предизборни обещания.

Предизборно. Рибата още в морето, те-тигана готвят

     

      На 46-тата  редовна сесия на общинския съвет, почти в самия ù край, общински съветник призова от трибуната:

„Уважаеми г-н Председател, уважаеми г-н Кмете,

       Идват избори...Утре ще се изправим пред хората и те ще ни попитат, какво направихме през мандата. Какво ще им отговорим?! Затова, нека обединим усилия и заработим в екип занапред и постигнем НЕЩО”

      Изумително и безпрецедентно! Закъхърили се дали ще бъдат избрани...Голям кахър, ами то си е власт, борба.

      Не е ли редно, Уважаеми общински съветници, да работите в екип, в името на поставени цели и планове за развитие и благоденствие на общината? Безкористни цели, ЗА  хората, В ИМЕТО на хората, за бъдещето на тази община. Така, целите са  користни-ПРЕДИЗБОРНО, в името на властта. Вече ТРИ ГОДИНИ липсва диалог между общински съвет, кмет, администрация, председател. Без диалог- няма екип, няма и положителни резултати. Вие, Уважеми общински съветници, сте политиците, дипломатичните, на вас народът гласува доверие  и бяхте длъжни да превъзмогнете всички вътрешни борби.

      Какво ще кажете на хората? Ами предлагаме ви една предизборна агитация:” Общината „цъфти и процъфтява”, безработица няма, асфалтирани улици -няма, междуселски транспорт-няма, култура-няма, задължения на общината-няма. „

НЯМА  кой да  вярва!

Опровергайте нашето недоверие!

ГРАД СЕПТЕМВРИ 12 ГОДИНИ СЪХРАНЯВА ОБРАЗА НА БОТЕВ

     

Периодът  1976 – 1978 г. беше „златен” за ботевизма. Честваха се 100 години от гибелта и 130 години от рождението на Ботев. Преиздаваха се съчиненията му, направи се фототипно издание на вестниците му, някои документи и прословутата му снимка, подарена на съратника му Величко Попов с надпис „Въ память на комунистическите ни подвиги брату Вел. Попову, 1 Майя 1875, Букурещ”.

    Не можах тогава да се снабдя с нея, но през 1986 г. станах и аз щастлив притежател на фототипното копие на тази снимка. Бензинът тогава беше 10 пъти по-евтин от сегашния и можех всяка събота и неделя да се прибирам в Септември при родителите и приятелите ми. Татко беше върл почитател на Ботев, та побързах да му се похваля с придобивката си.

     

В Пловдив се отбих по антиквариатите и късметът ми се усмихна отново: в един антиквариат попаднах на оригинална снимка на Ботев с другарите му Иван Драсов и Никола Славков. Шансът да попаднеш на такава снимка е същият като да улучиш шестица от тотото. За мен обаче беше нещо повече: причастявах се към Ботев, прибавях още част от неговата личност към „съкровищата” ми. 

    В Септември гордо показах на татко новите си Ботеви придобивки, а той ми рече:

 - Ти знаеш ли, че тази снимка се пазеше тук, в Септември? – и посочи малкото кафяво картонче с дарствения надпис. После заразказва: 

- След Девети септември се заподготвя всенародно честване на 100-годишнината от рождението на Ботев. Като не знаеха тогава точно в коя година е роден, честването се проточи от 1947 до 1949 година. Бях тогава касиер на пощата и канцеларията ми беше до канцеларията на директора на банката Злати Попов. Често си приказвахме за Ботев – и той му беше почитател. Един ден ми каза: „Луко, ела да ти покажа нещо Ботево.” Отвори чекмеджето на бюрото си и извади ей тая снимка. Прочетох надписа, но не се изненадах – нали Ботев е проповядвал и комунизъм. Злати рече: :Остана ми наследство от баща ми. Двайсет години я пазя, разбираш, че не можех да я показвам. Сега мога да я показвам, ама няма на кого да я оставя, нали нямам деца.”  Въздъхна си и се разкашля, беше болен от туберкулоза и знаеше края си. Дадох му чаша вода, та се успокои. После заключи снимката в касата си.

          При честването на 100-годишнината на Ботев Тодор Павлов създаде научен институт за Ботев в София и Злати отнесе снимката там.

 - И какво стана с този Злати Попов?

               - Той не беше от тук. Пенсионира се и изчезна. Питай за него бай ти Паун Пармаков,  той може да знае повече, бяха семейни приятели.

          Бай Паун ми разказа следното: През 1935 г. в Сараньово (Септември) се основава Популярна банка и Централното управление на банките в София праща за неин пръв директор Злати (Златан) Величков Попов. Дотогава той е работил в Хасково като представител на фирма за продажба на селскостопански машини, но се изявява и като журналист. Заболява от туберкулоза и се заселва в Родопите в село Ракитово, където си построява малка вила. Поема работата в Сараньово, защото му е близко. Приспособява се към сараньовската интелигенция, участва активно в културния живот на селището. Бил весел и общителен човек, въпреки болестта си. След Девети септември 1944 г. Популярната банка става Народна банка. Злати Величков Попов се пенсионира като пръв директор и на двете банки в Сараньово през 1947 г. и се прибира в Ракитово, където умира на 11 май 1950 г. Жена му Кина продължава дружбата със семейство Пармакови и често им гостува продължително. Умира в София в Дом за стари хора на 10 април 1985 г. на 93-годишна възраст.

         

За бащата на Злати Попов  -   Величко  Ангелов Попов  -  е писано малко, като повече се набляга върху дружбата му с Ботев. Той е връстник на Ботев, роден е през 1848г. в Русе в попско семейство, затова е Попов. Още като юноша се включва в борбата за самостоятелна българска църква в родния си град. Гърците го наклеветяват пред турските власти, че бунтува народа и той се принуждава през август 1866г. да емигрира в Румъния: най-напред в Букурещ, после в Галац. През 1867г. участва в организирането на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, а след това в Белградската легия. През 1868г. се установява в Гюргево и там помага в подготовката на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Сътрудничи на вестниците „Народност”, „Дунавска зора”, „Свобода”, „Дума на българските емигранти” и списание „Училище”. Автор е на поемата „Счастлива среща”.  От 1870 до 1874 г. е учител в българското училище в Галац, където се сближава с Ботев. По времето на Парижката комуна двамата правят и своята малка комуна, поздравяват с телеграма парижките комунари, а Ботев написва Символ-верую на българската комуна по подобие на християнския  Символ на вярата. Всъщност сега малцина знаят, че „църква” значи „комуна, община”. През 1874 г. Величко Попов се записва в Медицинското училище в Букурещ, където и Ботев се е мъчил да следва известно време. Избухва Освободителната война и Величко Попов става опълченец. През първите години след Освобождението работи като съдия и административен служител. Включва се в борбата за Съединението, организира комитет в Хасково, където живее по това време, участва и в Българския Таен Централен Революционен Комитет на Захари Стоянов. Като прокурор и съдия е работил  в Хасково, Харманли, Одрин, Казанлък, Стара Загора. В Стара Загора се установява окончателно, защото съпругата му Минка е от там. Правят си къща на ул. „Бяло море” № 6, имат 5 деца: Злати, Върбан, Мария, Ангел и Иванка. През 1905г. се пенсионирал, през 1927 г. починал.

        

Случайно ли се е запазил образът на Ботев в Сараньово-Септември? При появата на фотографията шаманите на дивите племена смятали, че апаратът запечатва духа им в снимката и не давали да ги снимат. Може пък да са били прави, те ги разбират тези неща. Последното нещо, което е вълнувало Ботев, преди да отплава с „Радецки”, е било да издаде новия си вестник „Нова България”.

     

Последен вестник в живота му, последна новина от Априлското въстание 1876 г.: „Сарамбей, турско село при последната станция на пловдивската линия, е изгорено в четвъртък срещу петък (22 април).”

                                                                                                Димитър ДЕЛИЙСКИ

Злати Величков Попов