вторник, 15 юли 2014 г.

В навечерието на юбилея на Септември, жител на града започна 100-ната си година


Дядо Михал Даскалов е роден на 15.07.1915 г. Енергичен и много пъргав за възрастта си, дядо Михал кара колело и не се оплаква от тежестта на годините. Носи ги с гордост и лекота. Баща на три деца, днес той се радва на много внуци и правнуци. Работил е като дърводелец. Всичко в неговия дом е направено от двете му ръце. 

Свидетелството за завършен трети клас на дядо Михал

Любознателен по природа, Михал Даскалов завършва 3-ти клас в училището в селото. „Исках да продължа да уча, ходехме с Любен Йовчев да уговаряме баща ми да ме пусне, а той викаше: -Любчо, твоят баща го е греяла месечинка, та можеш да учиш. Започнах чирак при един дърводелец от Ветрен, Михаил Керезов. Изучих занаята, колко къщи съм направил само!”, разказва, въодушевен от спомените, старецът. 

 1944 г., дърводелци при Крум Табаков

И има една мечта, странна и неосъществена. Преди години дядо Михал се сдобива с една снимка на румънското кралско семейство. Увеличил снимката, сложил я в красива рамка и грижливо я завил, да не се похабява. И мечтае... да я подари на единствения жив от снимката - румънския крал Михай. Когато говори за своята мечта, очите на стареца блестят с особен плам - искрящ и младежки. А казват, че мечтите са присъщи на младите... Днес, на 99-ия му рожден ден, изненадахме и зарадвахме с присъствието си дядо Михал Даскалов. Пожелаваме му много здраве и дълголетие, за да осъществи своята несбъдната мечта!

вторник, 8 юли 2014 г.

Възникване и развитие на Сарамбей. Някои неизвестни имена на първите кметове на с.Сараньово

Град Септември въниква в края на XIVв. - 1395 г., когато номади от Менемен, известни като Саруханци, са преселени в Ромелия и са настанени в земите на днешния град Септември под името Саруханбейлю. Според изследванията на историка Григор Бойчев, по времето на Султан Мехмед II Съруханбейлю е част от мюлка /имот, който може да се продава, наследява и т.н./ на Давуд паша, който по-късно става вакъф, т.е. неотчуждаем имот или имущество. Селището се развива интензивно, особено оризопроизводството, което се обуславя от близостта на р. Марица. Към 1570г. общият приход от Саруханбейлю и околните оризища на вакъфа възлиза на 36 848 акчета. 

В „Кратък регистър на джизието на неверниците във вилаета Филибе (Пловдив), отнасящ се за 1633-1634 г.” е записано: „Сархан бегли - 31 къщи”. По-късно, в списък за броя на немюсюлманските домакинства, предвид облагането им с поголовния данък джизие, Септември се споменава като: „Сарухан Бейлер - 31 ханета”. 

За да се обработват земите, принадлежащи на вакъфа, била необходима работна ръка. Така се заселват цели семейства българи, които с годините увеличават своята численост. През втората половина на XVIII в. или началото на XIX в. /годината е спорна/, беят построил висока кула с бойници /мазги/ за отбрана, за да пази земите си и най-вече пътя към Самоков. 

Фактът, че Сарамбей лежи на пътя, който води за Траянови врата, е предпоставка тук да има място за почивка и отдих на пътниците. През втората половина на XIXв. в Сарамбей държи хан Петко, ханджия от Варош махала, Татар Пазарджик. Той е един от големите ктитори в нашия регион. Икони, подарени от него има на царския ред на иконостаса в църквата в с. Ветрен дол, а за Сарамбей закупува книгата „Месецослов”, издадена през 1840г.  

В „турското село Сарханбегли”, както го описва пътешественикът Хайнрих Барт, през 1862 г. има една джамия и едно кафене. Селото се ползва от „изключително благосъстояние”. Около него са засадени овошки и зеленчуци, лозя и орехови дръвчета. Наблизо се намирала къщата и чифлиците на Ахмед бей. 

 Старата училищна сграда, 1952-1953 г.

Особен подем в своето развитие Сарамбей започва с построяването на железницата през 1873 г. Наименованието на селото след Освобождението на България се променя на с. Сараньово. Гарата остава с името гара Сарамбей до 1935г., когато е преименувана на гара Сараньово. Гарата и железницата стават предпоставка за увеличение на населението в Сарамбей, както и за развитие на занаяти за обслужване на това население - хлебари, ковачи, ханджии, талигари, кожари, налбанти, мелничари и др. 

След Освобождението на България, село Сараньово и гарата остават в територията на Източна Румелия /подвластна на султана/, в Т.Пазарджишкия департамент, в чийто състав са включени няколко околии - Т.Пазарджишка, Ихтиманска, Пещерска, Панагюрска и Копривщенска. По инициатива на Гаврил Кръстевич, през 1880 г. се извършва преброяване на населението -„Официална статистика на Източно-Румелийското население”. Село Сараньово се състои от 112 къщи, 207 домакинства, 970 жители - българи и 132 турци. Десет години по-късно, през 1890 г., селото вече има 130 къщи. Намира се почти на полето. Основният поминък на населението е земеделие. В Сараньово има две оброчища, които селяните почитали на празниците- „Св. Георги” и „Св. Троица”. По това време вече е била построена и църквата „Св.Вкм. Харалампий”. Гарата също се развива интензивно. През 1910г., според „Резултати от преброяване на населението на Царство България”, община Сараньово, която включва с. Злокучене, с. Сараньово и гара Сарамбей, има вече 1900 жители, като 1343 са жителите на селото, а 253 - на гарата. Мочурливите места около гарата са засадени с чинари през 1917 г. - практично, защото те изтеглили влагата от почвата. В южната част на селището има градини с овошки, с плодовете на които местните търгуват на самата гара. Гара Сарамбей придобива стратегическо значение след 1921 г., когато започва строежа на теснолинейния път към Добринище. 

Георги Петров Ангелиев

Един от първите кметове на Сараньово е Георги Петров Ангелиев, родом от с. Радилово, Пазарджишко, който се занимавал с търговия на дървен материал на гара Сарамбей. Вероятно за него дописник на в-к „Зорница”, Цариград казва: „кметът на това село ми се види доста разумен човек и в същото време доста опитен в своите работи. При това, забелязах още, че е доста влиятелен и то не само в своето си село: влиянието му се простира и в околните села. При такъв кмет аз не се съмнявам, че както обществените им работи, тъй и училищните са в добър ред.”.  Георги Ангелиев кметува няколко пъти. През 1894-1895г. кмет на селото е Дамян Димитров/Мерачев/. Следват: 1895/8- К. Димитров; 1899- Г. Щеров; 1900- Т. Минчов; 1900- Спас К. Йовчев; 1901- Мито Минов; 1903- Дамян Димитров/Мерачев/; 1906- Г. Попов; 1909- Спас Йовчев; Атанас. Г. Попов; Атанас П. Терзиев; Ганчо Банков Баталов; Христо Г. Захаренов. 


Кметски печат от втората половина на XIX век

Статистика от 30-те години на XXв. показва, че основната, най-голяма част от населението на гарата и селото са земеделци /317души/. Друга голяма част са работници-надничари /118души/, следвани от железничари /93души/ и търговци /34души/. Началник гара през 1927 г. е Георги Спасов, има един счетоводител, един студент, двама фелдшери и трима учители. В гарата и в селото по това време има една воденица, три мелници, няколко кръчми, 2 бозаджийници и една содаджийница. Земеделците били основно овощари и лозари. За нуждите на винопроизводителите и на търговците от София и други градове, на гарата е построена специална платформа за товарене на вагони с грозде и вино. Регистрирани са и десетки винарски дружества. На 10 септември 1944 г. в Сараньово излиза един брой на в-к „Питиепродавец”, орган на „Съюза на питиепродавците” в България. Селото и гарата се развиват и растат по численост на населението с различни темпове. Най-интензивно развитие Септември /тогава село/ получава след 1959г., когато започва масово застрояване на жилищни сгради, преустройство на пътища и училища, изграждане на първите заводи и обществени сгради. Железницата води със себе си в Сараньово хора от различни краища на България, положили тук своите корени. Донесли със себе си различни нрави и обичаи и духовни ценности. Ценности,които сме длъжни да съхраним, на всяка цена! 

Иванка Николова Бечева-Кърджийска