Още Тен отбелязва, че характера на всяко творчество е в зависимост от твореца, средата и историческия момент. Ала всеки творец отразява общите настроения и идеали на епохата, дадени и в един или друг емоционален колорит.
Нашата цел тук е да посочим как тия колективни емоционални състояния на на повишено и понижено настроение са се отразили в културата на дадена епоха и и дали определен облик, независимо от умонастроението на твореца.
Цикличността в смяната на емоционалните състояния, даваща отражение върху културата, е лост за прогрес; след всяко интензивно творчество производителните сили, като че ли се изчерпват и духът упада, той търси отпочивка, за да се възвиси отново към творчество. Всяка последваща култура, макар да се развива върху придобивките на предишната, придобива нов характер. В тоя смисъл не може да се говори за смърт , а за възраждане на културите. Културният развой върви непрекъснато диалектически от теза към антитеза и синтеза. В емоционалната сфера на това отговаря радостното или скръбно жизнено настроение.
Да вземем гръцката цивилизация. Тоя надарен народ като, че ли се намираше в опиянение от живота, мислите му бяха устремени към земното, със земни цели и идеали и даже когато скърбеше, скръбта му рядко стигаше до опиянение. Щастието за него се състоеше в усъвършенстване на земния човек като природно същество. Той живееше в съгласие с природата, за него и боговете приличаха на хора и имаха човешки чувства и страсти.
В опиянението си от живота елините имаха култ към телесната хубост и те създадоха скулпторни произведения на хора и богове ненадминати и до днес. Идея за хармония и съразмерност – ето към кое се стремяха гърците и Шпленглер справедливо нарече тяхната култура Аполоновска.
Древният елин при обяснение на природните явления си създаваше прелестни поетични мигове, достатъчни да задоволят научното му любопитство, което бе ограничено, и само по-късно, с нарастване на умствените интереси и разпространение на рационализма – най-първо сред софистите и философите, старата наивна вяра бе разколебана. Като следствие от това се яви морален кризис, брожение на духовете и упадък, за което допринесоха социални причини и бедствия – в резултат на което обществото се обезвери, изпадна в песимизъм и мистика и започна да търси спасители, да се надява за живота оттатък гроба, презирайки земния. Такова настроение се създаде по-късно и у римляните и бе пригодно психологично състояние за възприемане на зародилото се в епохата на културния залез на древността християнство. Изкупителната религия, пише Паулсен, беше съзнание на народ, който се намираше в старческата си възраст; както в юношеския си период народа създава митология и героична поезия , във възмъжалия – философията и науката, така той в старческата си възраст философията на утешението и религията на изкуплението.
Ако за древния човек интерес имаше само земния живот, за християнина на средновековието той е само временен, а вечен е само задгробният живот. Всички земни стремежи, по вярване на средновековния християнин, са грешни, което породи у него стремеж към аскетични увлечения. На живота не трябва да се гледа с оглед на временните интереси, а да се има впредвид винаги вечността.
Все пак, християнството дойде като някаква нова надежда и макар и противополезно по дух на древността, създаде своя отличителна култура, най-ярко изразена в готиката – символ на устрема към небето.
Човекът на средновековието е изцяло владян от религията и в умствено отношение, за него „Filosffia est ancilla theologiae”/философията е слугиня на теологията/, той сляпо вярва в догмите на църквата, борбата между възраждащата се наука, чиито положителни методи на изследване положеха Бейкън и Декарт, от една страна и религията от друга, почва в Ренесанса и нейни първи жертви са Джордано Бруно и Галилей.
Видя се, че човекът сам по себе си не е толкова идеално същество, за което го мислеха енциклопедистите от ХVІІІ столетие.
Ако древната култура е Аполоновска, модерната е Фаустовска – с безгранично проявление на желанията и стремежите, а от там и големите разочарования от действителността. „Разочарованието, което обхваща европейското общество в началото на ХІХ век, казва Кохан, се свежда към два основни мотива. Обществото изгуби вяра в силата на човешкия разум, изгуби вяра в науката, която не можеше да замени религията, не можеше да даде отговора на вековните въпроси, както правеше това вездесъщата католическа църква. Освен това обществото изгуби вяра в своята деятелна сила, разочарова се от революцията, убеди се, че с един замах не може да се осъществи царството Божие на земята, да се създаде съвършена наредба, основана на равенство и братство. Тия настроения намериха израз в стихотворенията на поетите от мировата скръб, която отива до краен индивидуализъм и песимизъм в творчеството на Шилер, Гьоте, Байрон. И тъй като това състояние на духовете не може да е перманентно, с разширение на демократическите тежнения, променя се и развитието на културата към по добро и с повече оптимизъм в новите времена.
