Маларията в Сараньово

Една борба назад в историята, непримиримост и в крайна сметка успех! Забравихме ли да се борим? Факти от миналото на Септември в любопитен материал от нашия съгражданин Спасимир Пилев. Вижте:

    Наскоро се навършиха 50 години, от както Световната здравна организация признава България за държава ликвидирала маларията.

 Географското положение на Септември е благоприятствало развитието на маларийния комар, причинител на едно от най-разпространените заболявания в България. Селището е разположено в близост до поречието на река Марица между северните склонове на Западни Родопи и южните на Ихтиманска Средна гора (рида Ветрен, познат повече с името си от преди 1989 г. Еледжик ), както и близостта си до североизточния дял на Рила. Тази затвореност, стичащите се води от снеготопенето и дъждовете са причина за високите подпочвени води и акумулационната дейност на река Марица. За това свидетелства съставът на почвите и влаголюбивата растителност. Това съчетано с липсата на канализация и лошата хигиена са предпоставка за развитието на този вид комари, а с това и бързото разпространение на малария през летните месеци, което е характерно, както за тогавашно Сараньово, така и за селищата около него.

Маларията в България е ендемично заболяване от дълбока древност. Позната е сред населението като блатна треска. При преминаването си през българските земи френският изследовател Лайет пише: „Печална известност има долината на река Марица. В нея почти половината от населението боледува от блатна трска“. Маларията около река Марица е в тежка форма и представлява едно от големите бедствия за населението, не толкова с голяма смъртност (която е 1/1000), колкото с големият обхват на заразяване. Лечението на срещаната малария в нашия район – тридневна е било лесно, ако се реагира веднага с достатъчно количество хинин в продължение на няколко дни.

Разпространението на блатна треска зависи от географските условия и от хигиената на населените места. Среща се там, където има условие за развитие на комарите – реките често се разливат и наводняват големи пространства; почвата е глинеста и трудно инфилтрира (попива) или пък е мочурлива; около септични ями, чешми и кладенци се образуват локви, бари, гьолчета. Маларията е разпространена през април-октомври, когато средната месечна температура на въздуха е над 10,5 оС.

В нашия район е бил разпространен Големият малариен комар (Anopheles maculipenis), който достига дължина до 1 cm. Размножава се с яйца, които снася във водата. Това са плитки, застояли и бавнотечащи води. Такива са освен естествените водни басейни, също и локвите край селата, образувани от копане на пръст за кирпич, гьолища край чешмите и кладенците, вадите за поливане, най-вече при обрасването им с трева. На този вид комар му е необходимо малко вода. Може да снася яйцата си в съдове пълни с дъждовна вода – кофи, легени, каци, бъчви, корита. Те живеят близо до жилищата на хората, тъй като не могат да летят на големи разстояния – до 500-600 m. В района на Сараньово е характерен паразита Plasmodium malariae, причиняващ четиридневна малария, пренася се и се разпространява чрез охапване от маларийен комар. През 1922-1935 г. в района е разпространен Plasmodium vivax, причиняващ тридневна малария.

В миналото се е предполагало, че въздухът около блатата е вреден, вероятно от блатата излиза във въздуха нещо, което като се вдиша от хората предизвиква болестта. И самата дума малария в превод от италиански означава „лош въздух“. Други са смятали, че водата е носител на маларията. Според тях водата, която се пие от блатистите места съдържа причинителите на маларията. Трети са на мнение, че причинителите се крият в почвата на блатистите места и за това не бива да се разорават големи площи около тях.

Със закон в Османската империя се забранява нощуването около оризищата, които са развъдници на т. нар. блатна треска. Забранява се вкарването на добитък и коли със сено и слама в селищата след залез слънце, за да не се внасят комари от полето, които обичат да се роят около купи със сено. Също така се забранява и работата по стърнищата преди изгрев и след залез слънце, с което се цели предпазване на работниците от ухапванията на маларийния комар, който е активен през нощта.

В периода 1879-1883 с декрет на Генерал-губернатора на Източна Румелия се забранява сеенето на ориз въз основа на назначената от него комисия от лекари. Декрета гласи: „Оризосеенето е вредно, защото подпомага разпространението на маларията“. През 1888 г. се съставя първата комисия от лекари, администратори и инженери, които да се произнесат върху оризосеенето във връзка с маларията. От тогава започва писането на научни статии от лекари в медицински списания върху този въпрос. Всички се произнасят категорично против оризосеенето, което е причина за развитието на маларята в Пазарджишко.

В Татар-Пазарджишка околия в периода 1905-1907 г. са прегледани 2246 болни от малария, което е повече от 20% от всички заболявания.

На 4 май 1910 г. с Указ № 21 се утвърждава „Правилник за борба с маларията“, който предвижда образуването на маларийни райони, включващи една или повече административни околии с цел провеждане на борба с маларията. Раздава се безплатно хинин и се вземат мерки срещу комарите.

След Първата световна война заплахата от малария постоянно расте. През 1919 г. е издаден закон за борба с маларията, с който се създава инспекторат по маларията към Дирекция народно здраве. Създава се монопол на хинина и фонд за борба с маларията.

Със заповед на Министерство на вътрешните работи и народното здраве от 1920 г. се обявяват маларичните общини и села в България. Сред тях са:

• Силно маларични – Злокучене, Ковачево, Лозен

• Средно маларични – Бошуля, Виноградец, Ветрен дол, Септември, Карабунар

• Слабо маларични – Ветрен, Славовица, Семчиново, Варвара

През 1941 г. д-р Иван Боров издава книгата „Маларията и борбата с нея в Българските държавни железници и пристанища“, в която представя същността на болестта, начините на пренасянето й, признаците на заболяването и борбата с маларията. В две приложения се дава упътване за устройството на здравословни лагери за работници по железопътните линии, както и официални нареждания във връзка с борбата против малария. В книгата е включена и ценна информация за гара Сараньово, която е дадена за пример за полезна инициатива с голям мащаб и с добри последици в оздравяването й. Гарата е разположена в заблатена местност и дълго време е огнище на силна малария. Службата в тази гара си е наказание за персонала. Предприетите оздравителни дейности – засаждане на чинари от вида хибриден (яворолистен) чинар (Platanus hybrida) през 1917 г. и прокопаване на отводнителен канал по инициатива на районния лекар на гара Пловдив д-р Васил х. Велев, извършени от ведомството и подпомогнати от Главна дирекция на народното здраве, са довели до оздравяване на терена, превръщане на блатото в приятна и прохладна чинарова гора около гарата и изчезване на комарите, а с тях и на маларията.

През 1942-1943 г. страната е обхваната от голяма маларийна епидемия, което налага приемането на нов закон за борба с маларията през 1943 г.

По-късно към Министерство на народното здраве се създава отдел за борба с маларията. Отпускат се значителни средства за лечение и химиопрофилактика с хинин, арален и палудрин; за борба с комарите; за хидромелиоративни дейности по блатата, мочурищата и каналите. През 1944-1945 г. България е поделена на седем маларийни зони. Сараньово попада в равнинно-речната зона, която се характеризира с висока средномесечна температура на въздуха и продължителен период на предаване на маларията, който продължава около четири месеца (юни-септември). Противомаларийната служба към Министерство на народното здраве се състои от 21 станции и 16 подстанции. Сараньово е към противомаларийната станция в Пазарджик. За унищожаване на ларвите се прилага обработката на анофелогенните водоеми с парижка зеленина и газьол. За борба с комарите се прилагат пиретрови препарати, обработката се извършва през лятото и зимата. Използват се и механични средства. През 1949 г. се въвежда в употреба дихлоро-дифенол-трихлороетан (ДДТ).

Последният случай на малария в България е регистриран през 1961 г., а Световната здравна организация официално признава България като страна с ликвидирана малария през юли 1965 г. И до днес всяка година се регистрират случаи на малария в България, но тя се „внася“ от тропическите страни.

Спасимир Пилев