петък, 28 февруари 2014 г.

Да отворим старите скринове, може би там е скътана надеждата ни !

   
Да отворим старите скринове, може би там е скътана надеждата ни...и частица от миналото, докосване до корените на рода и малко носталгия- по морала на дедите ни, по семейните ценности, които сме длъжни да съхраним.

 Скъпи приятели, имаме удоволствието да ви представим снимка от 20-те години на XX век.

Благодарим за отклика на  г-жа Нина Елинова - Ръжанкова, която предостави личния си архив.

 На снимката са запечатани образите на Никола и Ристена Елинови от с. Карабунар. Тя е дело  на фотографа Стефан Ц. Коларов, Фотоателие „Сувенир”, гр.Пазарджик.

 Обърнете внимание на кърпата със зарафлъците, съчетана с модните за онова време дрехи.

Това е нагледен пример за пътя, по който минава българското ежедневие от традиционното към модерността.Уникално!

 Порадвадвайте се на това малко парченце от пъзела на историята на родния край!

















Гръб на снимката













Логото на фото ателие "Сувенир" гр.Пазарджик











Печата на ателието с името на фотографа

Зарафлък







                                                             

четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Из книгата на Г.Методиев „Епопеята Батак”С.1980

 
В една кореспонденция на вестник ”Алгемайне цайтунг” от 1876 г.,първи път преведена на български език през 1976 г., четем следното :

     „ Един турски войник, който се завърнал с транспорт ранени войници от мястото на полесражението, ми описа една битка между турска разузнавателна колона и въстаниците, състояла се във вътрешността на Родопите , северно от с.Варвара. Когато турците преминали през един тесен проход, били обсипани неочаквано и така внезапно с огън от всички страни от невидим враг, че трябвало да отстъпят.”

       Това съобщение на „Алгемайне цайтунг” се потвърждава от надписа от надписа на надгробната плоча в двора на мерквата в двора на черквата в с.Ветрен дол, Пазарджишки окръг, северно от с. Варвара. Плочата е на гроба на водача на въстаниците, които водят боя с турския аскер, за който става дума в кореспонденцията.

     










 Ето пълния текст на надписа: „Тук почива поборникът Мито Дамянов, който се е сражавал с турците – 24 април 1876г. при „Св. Марина”. Ранен, кракът му лечен у Атанас Кр.Качака в Паталеница, където никой не го е посещавал освен поп Стоил и Темелко Попов.След това наново се прибира в своето огнище на 11 май с. г., отново се сражава с турски аскер. Ранен тежко в главата, заловен и обесен в с.Ели дере/Ветрен дол/ от Кел Хасан Паша. В сражението уби двама чауши, после бе уловен”

Георги Методиев Атанасов - писател и общественик

     
 Георги Методиев Атанасов е роден на 20.08.1920 година в Пазарджик.

   Участник е във Втората световна война - в боевете при Драва-Соболч.

    Автор е на няколко стихосбирки, няколко повести и романа, както и множество статии и есета.
    През шейсетте години се посвещава на изучаването на подготовката и провеждането на Априлското въстание в Пазарджишкия край.
   Търси всякакви сведения и следи за събитията от това време в книги, вестници, документи. Прекарва много дни в архивите и библиотеките на Пазарджик и Пловдив, в Централния държавен архив и Народната библиотека в София.
  Обхожда села и махали в Пазарджишкия край, среща се с наследници на преки участници в събитията, записва техни спомени.

    Тези усилия му позволяват да достигне до сведения, представящи много събития от онова време в светлина различна от общоприетата: Баташките въстаници удържат в течение на няколко дни не някаква тълпа, събрана от съседните мюсюлмански села, а военно формирование, създадено по предварителен замисъл на имперското командване, съставено от запасни войници, ръководено от редовни офицери, включващо артилерия. Смелостта и твърдостта на баташките въстаници не бива да остава в сянката на ужаса от клането.

         Мнозинството от мюсюлманското население от съседните на Батак села осъжда жестокото потушаване на въстанието. Ахмед Барутинлията, един от участниците в клането, умира прогонен да живее извън селото, прокълнат не само от своите съселяни, но и от своите роднини. Това разказва 95 годишната тогава дъщеря на една от сестрите на Ахмед. Десетки сирачета от Батак са били отгледани в турски семейства в съседното село Фотиново.

     Георги Атанасов открива и сведения за участието в Априлското въстание на село Ели дере (сега Ветрен дол).

     До тогава се е смятало, че селата от Родопското яка на Пазарджишкия край не са участвали във въстанието. Мито Дамянов от Ели дере е войвода на четата от околните села и има задачата да пази входа в прохода по Елидерската река. След въстанието Мито Дамянов е обесен. Сведенията за това, събрани от местните се потвърждават от статия на тогавашен германски вестник.

   Георги Атанасов става инициатор за издигането на паметник на Мито Дамянов в с. Ветрен дол и за ежегодното честване на героя.

сряда, 26 февруари 2014 г.

Най-накрая приеха бюджета на община Септември за 2014 г.

Одисеята по разглеждането, обсъждането и приемането на бюджета на община Септември за 2014 г. най-накрая достигна своя край. На заседание на общинския съвет, провело се на 25 февруари (вторник), след няколко направени в последния момент орязвания на разходи, бюджетът придоби краен вид от около 12 953 000 лв. С 11 гласа „за”, 3 гласа „против” и двама „въздържали се” бе приета тази финална сума, с която приключиха двуседмичните дебати и спорове между съветниците и общинската администрация. На заседанието бяха разгледани и задълженията на общината, които в този момент възлизат на почти 4,5 млн. лв

Първоначално предложената от администрацията сума на бюджета бе в размер на 13 171 000 лв., но по време на заседанието тя претърпя известни промени. Още в началото на сесията председателят на комисията по социална политика и обществено здраве д-р Николай Йовчев посочи, че главното притеснение на съветниците не е било съставянето на бюджета, а неговото изпълнение. При това най-вече в приходната му част и конкретно в очакваните приходи от продажба на земи. Затова и в повечето комисии преобладаваха гласовете „въздържал се”, а комисията по нормативна уредба пък дори излезе с отрицателно становище за така предложения бюджет. Съветникът Атанас Узунов изрази позицията си, че в момента на съветниците бюджетът може им да прилича на „надут балон”, но от тях зависи дали този балон ще се спука. Това зависи както от водената от тях политика, така и от водената политика от местните кметове. 

Узунов, като председател на икономическата комисия, също така представи редица предложения за съкращения в разходната част на бюджета, които да намалят общата му сума с 218 000 лв. Сред тези предложения влизаха намаляване на представителните разходи на кмета на общината от 30 000 на 15 000 лв., намаляване на разходите за адвокатски хонорари от 60 000 на 30 000 лв., намаляване на парите за зимно снегопочистване, пътни знаци, осветление, материали за работещите във временната заетост. Сред предложенията бяха и отпадане на ремонтите на няколко читалища в общината – конкретно тези в Симеоновец, Ковачево, Карабунар и Варвара. В крайна сметка с две гласувания предложените промени бяха приети от съветниците с 11 гласа „за”, 6 гласа „против” и един „въздържал се”. С тях бюджетът бе намален в разходната си част с около 218 000 лв. и „падна” под 13 милиона. 

Тема в заседанието бяха и кметските заплати. Кметовете на населени места бяха внесли протокол от своя среща от 17 февруари с „пожелание” за известно увеличение. Протоколът обаче бе оттеглен, когато кметът на общината Бошев разясни, че поради взетото решение да не се прави оптимизация на служителите по кметства (поради и без това малкия им брой), няма откъде да дойдат парите за увеличение. Общинският съветник Лазар Влайков предложи ако има увеличение, то да е пропорционално с еднакъв процент за всички кметове. Предложението бе парите от това да дойдат от заплатите за двете заместник-кметски позиции в общината, които стоят свободни в момента. В настъпилия спор с участието и на някои кметове, кметът Бошев заяви, че се отказва от увеличението на своята заплата с 450 лв., като предварително е имал подготвена декларация за това. За него увеличението не е било самоцел и е направено от секретаря и финансистите. По-късно в сесията предложението на Влайков бе прието с 12 гласа „за”, един „против” и шестима „въздържали се”, въпреки опитите на общинска администрация да обясни, че парите за повишенията на заплатата на кмета на общината и на заплатите на кметовете по населени места идват от „различни места”. 

Бяха направени и други, макар и по-козметични промени по бюджета. По предложение на съветника Йордан Митров, по-късно подкрепено и от д-р Йовчев, парите, предвидени за ремонт на ул. „Гурко” в Септември бяха пренасочени за по-важните „Симеон Велики” и „Дунав”. Също така бяха гласувани две суми от по 1500 лв., които общината да дари на две болни момчета, нейни жители, на които им предстоят операции в чужбина. Бе гласувана и месечна стипендия за една година за момче без родители от гр. Септември, което в момента е студент по медицина. 

Не се мина и без скандали и спорове. От администрацията заявиха, че „този бюджет не коренспондира с управленските виждания” на кмета Бошев, а „плод на вижданията на съвета”. Финансистите посочиха, че съветът прави промени, за които искат да бъдат веднага отнесени и балансирани, а това нямало как да стане, защото зад „всяко нещо има някаква логика”. Относно предложението за увеличение на заплатите на кметовете, от администрацията обърнаха внимание на това, че някои от тях (служителите в администрацията) са на минимална заплата, а работят денонощно, за да изпълнят изискванията на съветниците. Тази забележка обаче не бе взета под внимание. 

Кметът Бошев също изрази несъгласието си с някои от предложените съкращения в разходната част на бюджета, неколкократно напомняйки, че бюджетът е отворена система и някои от сумите са прогнозни, може да не се изпълнят, но е хубаво да останат в сегашния си вид (например парите за снегопочистване). Въпреки всичко, в края на обсъжданията той бе доволен, че е приет бюджет и благодари на съветниците, като каза, че мисли, че и с „тази ситуация ще се справят”. 

Имаше търкане и на партийна основа. След приемане на бюджета, председателят на групата на БСП в общинския съвет Сергей Стойнов излезе на трибуната, за да изрази позицията на групата си, че те не приемат предложения бюджет и направените промени. Съветниците от БСП смятат, че приходната част е много завишена, очакваните приходи няма да бъдат събрани и това ще се отрази в следващия бюджет. Също така не смятат, че принципът за равнопоставеност е бил заложен в списъка за капиталови разходи и ремонти – според тях в някои населени места в продължение на няколко години се инвестират средства, а други са забравени. Представителите на БСП смятат да излязат с декларация за несъгласието си в местния вестник. 

От групата на ГЕРБ отговориха, че това е поредният път, в който групата на БСП обвинява в тенденциозност. Те контраатакуваха с въпроса как са се намерили 400 000 лв. за проект за водопровод в Горно Вършило и чии интереси обслужват тези пари. Стойнов отговори, че са осигурили не само 400 000 лв. за общината, а много повече, и смятат с помощта на управляващите да осигурят още средства. Спорът се завихри около един от планираните проекти, свързан с изграждане на водопровод в с. Горно Вършило и прилежащата му вилна зона. Във възникналия спор се включиха и кмета на общината, някои съветници, дори администрацията. 

Важното обаче е, че бюджетът бе приет и бяха избегнати евентуалните проблеми от още едно забавяне. Ще ви информираме веднага след като решенията от проведеното заседание бъдат публикувани в сайта на общината.

вторник, 25 февруари 2014 г.

Традиционен военен поход - 25.02.2014 г., с.Бошуля

110 логистичен полк от Поделение 46690 на Сухопътни войски проведе традиционния си поход в чест на Деня на логистиката. Българската войска празнува този празник на първи март. Полковник Янев и целият състав на полка – 108 военни, пристигнаха в с.Бошуля, за да отдадат почит на загиналите във войните бошулци и да отбележат първата годишнина от даряването на танк и зенитно оръдие.

Гостите бяха приветствани от кмета на селото – Любомир Христосков.


Освен чувство на патриотизъм военната техника експонирана в центъра на селото е вече любимо място за атрактивни снимки не само на жителите на селото, но и на негови гости и на транзитно пътуващи.

 Посещението на пловдивското военно подразделение стана повод за празник в Бошуля.










Танк Т 72, 42 тона, краси площада на с.Бошуля. Танкът е бил на въоръжение в поделението в Божурище. Такъв няма дори в експозицията на Националния военно исторически музей.















57 мм Зенитно оръдие С - 60

Има ли неизвестни в сложната математика, с която се пребориха общинарите?

       В проектобюджета на Общината са заложени близо 50 000 лв. (44 700, ако трябва да бъдем точни) за асфалтиране на ул. „Гурко”- улицата на самия вход на ромската махала. 29 700 лв. целева субсидия и 15 000 лв. собствени средства, т.е. средства на Общината.
      Там живеят около 6-7 семейства, но забележете - там живее и общ. съветник Васко Петров. Пари за най- използваните улици в центъра на града - няма! Отсечката, която води от ул. „Христо Ботев” към жп гарата и е една от най- използваните улици в Септември, която дава облика на града като централна част от инфраструктурата - за нея пари няма! За улица „Хр. Ботев” , за „Симеон Велики”, за другата, пред р-т „Секвоите”- пари няма!.
          Приоритет ли е асфалтирането на ул. „Гурко”? Или става въпрос за лоби? Това ле е правилното разпределение на средствата, заложени в бюджета?
       Не е ли по- целесъобразно и приоритетно асфалтирането на централните улици или на такива, които са по- гъсто населени? Там, където данъкоплатците са мнозинство и респективно, средствата, които постъпват от местните данъци и такси са повече.
        То малко идва като оная приказка”Вода газим, жадни ходим”. Плащаш данъци- кърпиш разбити коли. Знае ли човек- така може да се подпомага бранша на майсторите на коли. Няма лошо!  Лошото е, че по тези разбити улици минават майки с детски колички, постоянен трафик на автомобили и пешеходци, минават вашите деца!
      Уважаеми общински съветници... В проектобюджета, който ще се предложи за гласуване на 25.02.2014г. са предвидени и 200 000 лв. „загуби” на социалния патронаж!
      И тук възниква големият въпрос: Нормална ле е загуба в такъв размер? Как се управляват средствата и каква е политиката на предприятието, която води до такива загуби? Шокиращо е и неприемливо!Ако „богатата” ни община е решила да влага средства в „губещи”, то тогава нека вложи 200 000 лв и в днешната младеж- защото ще я загубим, така или иначе! Те ще крачат утре по големите и хубави улици на европейските столици.
      Защото на фона на „инфраструктурата”, която им предлагаме, на фона на културата, която се неглижира и социалния статус , едва ли малкият ни град е достатъчно приветливо място за живеене. Нашите и вашите деца, Уважаеми общински съветници. Не го забравяйте! Неизвестните май станаха много...

четвъртък, 20 февруари 2014 г.

Иван Георгиев Вардарски – активен участник в Юнашкото движение и изявен спортист

Гимнастически дружества „Юнак” се създават с цел да възпитават сбор от универсални ценности за хармонично развитие на младежта, съчетани с нашите традиции и родолюбието на следосвобожденска България. Най-добре тя е изразена в думите на Тодор Йончев (eдин от основоположниците на съвременното физическо възпитание, учител в София през 1895 г. той основава първото Гимнастическо дружество, инициатор и за създаването на Съюза на българските гимнастически дружества „Юнак“ през 1898 г.) по време на учредителния конгрес на съюза:

...Моята цел с тези гимнастически дружества бе да се даде възможност на нашата младеж, вместо да се предава на разточителен живот, да се грижи за уякчаването и подкрепването на физическите си сили. Защото само този може да проявява свободно волята си, само този може да бъде господар на себе си и е в състояние в даден момент юнашки да се брани. Щастлива е тази държава, която се състои от такива граждани. Там подлостта и страхът не могат да виреят. А това е най-сигурната гаранция за дълготрайността на един народ и за неговото икономическо и културно процъфтяване... Гимнастическите дружества са едничкото училище, което може да събуди и повдигне юнашкия дух, стига да се подхване и води както трябва.”

Така той очертава следните основни направления в идеите на „Юнак”: 

1. Телесно и здравно развитие на личността. 
2. Нравствено възпитание и изграждане характера на младото поколение. 
3. Предвоенна подготовка на младежта за решаване на българската национална кауза. 
4. Насърчаване на социалното общуване сред обществените класи на основата на патриотизма. 
5. Духовно и културно възпитание на младежта, приобщаване към европейските ценности и идеи.

Юнашкото движение в Македония и Тракия съставлява важна част от борбата на нашите сънародници за национално самоопределение и противопоставяне на чуждата пропаганда. Под ръководството на Даниел Бланшу в Солун се учредява Гимнастически съюз на отоманските българи, който по същество е част от нашето юнашко движение, но съобразен с особеностите на легално съществуване в условията на Османската империя.
   

Възприел тези идеи Иван Вардарски тренира упорито и постига завидни резултати. Той е един от най-атрактивните атлети през 20те и 30 те години на ХХ век. Обикаля страната и представя пред ученици и членове на дружествата „Юнак” умения на силов атлет. Разработва система от упражнения за физическо укрепване. Пропагандира идеите на дружество „Юнак” сред младите хора, показвайки практически резултати от физическата активност, за което получава стотици благодарствени писма.





На 15.02.1929г. Иван Вардарски гостува на учениците от Народна смесена прогимназия гр.Карнобат. Предлагаме Ви дописката, в която е отразила неговото поещение и благодарственото писмо.


Български шампион в гр.Карнобат 

От няколко дни в града ни пребивава българския известен много на запад шампион – атлет, г-н Иван Георгиев, 26 годишен, тежи 110 кг. На ръст нисък, набит и извънаредно мусколест, родом от гр.Скопие.

Г-н Георгиев е поканен да изнесе няколко атлетически номера на юнашката вечеринка, която ще бъде на 16 вечерта в салона на модерния театър. 

Г-н Георгиев бе тъй любезен и ни разправи как е отпътувал от Сърбия където напоследък се е състезавал с големите сръбски шампиони Сава Райчинович и Пенгечиев, при които състезания той е вземал победата. Убидени сърбите от тая му победа устроили заговор против Георгиев, което му е било донесено. Последния, за да избегне нещастието, което е било неминуемо ако пристои няколко дни повече – веднага напуснал Сърбия и се отзовал в София.От там в Стара Загора при неговия брат. 

Нашият атлет е взимал много победи във Франция, Германия, Унгария и др. Г-н Георгиев ще престои в България не повече от един месец, след когато ще замине за Америка, където е поканен-ангажиран от компанията Костанц-Морие Южна Америка. Нашият шампион прави чудеса с много интересните упражнения, например счупване на телеграфен стълб на раменете си с тяжест от 30 души на двете страни.Изкривявание на железна релса.Минавание през гърдите му 15-20 автомобила пълни с хора и др.тям подобни.

Шампионът наистина, че в България е още неизвестен със своите си атлетически чудеса и нечувана сила, тъй като той е от скоро време в страната ни. Всеки случай, той ще използва времето до заминаванието си като съвместно с юнашките организации ще изнесе някои и други игри, от които ще имат полза учениците.

                                              Снимки на Иван Вардарски













 
Автомобил минава върху Вардарски











С колеги от  Съюза на българските гимнастически дружества „Юнак“


Демонстрация



                            Със семейството


Демонстрация на чупене на каменна плоча на главата на И.Вардарски


Откровено за Илия Минев (1917-2000)


Горан Йонов

Неотдавна се навършиха 14 години от смъртта на бай Илия Минев. Уважавам неговата памет заради борбения му дух и патриотизма, но ми е чужда идеологията му. С него сме като две страни на една и съща монета. За него често ми напомня паметникът му в София - в градинката пред несъществуващата вече квартална баня на Лозенец.

Не мога да възприема съвременния прочит на новата ни история като необходимост тя да бъде тенденциозно пренаписана. Нашият отбор по исторически инженеринг засенчи дори академиците от Скопие. Да приемем все пак от снизхождение, че двата братски тима са с равен резултат в едно излишно, абсурдно за националното ни достойнство състезание.

Някой беше посочил в мрежата Минев като забележителност на град Септември. Младото легионерче Илия учи за кратко в Пазарджишката мъжка гимназия. Там негови леви съученици веднъж го набиват в тоалетната и татко му го премества в Католическия френски колеж „Свети Августин“ в Пловдив. По-късно го изпраща да следва винарство в Тулуза. Бащата е стягал ученолюбивия син за наследник на алкохолния си бизнес, но за нещастие, момчето му става член на Главното водачество на Съюза на българските национални легиони.

Негов фюрер е разбира се покойният вече столетник Иван Дочев. Дори легендарният баш полицай Никола Гешев не го е понасял и го е арестувал за нарушаване на обществения ред.

Сред легионерските водачи е варненецът генерал Христо Николов Луков - откровен антисемит и нацист. Познахте, това е героят на „Луковмарш“, за който само преди дни посолството на САЩ в София предупреди своите съграждани да избягват контакти с демонстрантите, защото били български нацисти. В деня на Луковото убийство през февруари 1943 г. от антифашистка бойна група, тези юнаци маршируват по софийските улици вече 12 години. А през 2013 г. те бяха радикалното острие на бунта, който за броени дни гътна правителството на ГЕРБ. Другият легионерски „вице-фюрер“ е сливенският тракиец генерал Никола Жеков, по-голям нацист и от Хитлер.

И наред с тези величия се нарежда моят тракийски съселянин Илийчо. Понеже последният е малко алафранга, той е началник на външния отдел и водач на легиона в Пазарджик. През 1946 г. е осъден на 20 години затвор за опит да възстанови легионерската организация. Не е трябвало да го съдят, направили са от мухата слон.

Споменах името на генерал Жеков и ми се иска да напомня за наградата от половин милион райхсмарки, която той получава през 1942 г. от личния си приятел Хитлер. С парите си купува къща и прави фондация за укрепване на вечната дружба с доблестните рицари на Третия райх, громящи по онова време всички европейци, че и американците дори.

Тлъстата сума за най-големия прусак Жеков е освободена от данъци с решение на Народното събрание. Все пак наградата е признание за всички нас – балканските прусаци. Между другото има твърдения, че през 30-те години на миналия век Георги Димитров е предлагал на Сталин да подпомогнат Жеков, който тайно възнамерявал да свали българското правителство и Вождът на народите се бил съгласил. Този гъдел - никога да не знаеш със сигурност кой на кого точно служи и дали не те будалка, задължително го има при конспирацията, затова около нея се търкалят най-много глави.

Да надникнем за малко във френската връзка на младия Илийчо. Между него и Тулуза пламва преди всичко нацистка любов. Знае се с какво се занимават по онова време френските националисти с черните качулки от реакционното Action Française. А обстановката в Тулуза е напълно благоприятна за начинаещи антисемити и нацисти. Когато Илийчо приключва следването си, градът остава в „свободната френска зона” на режима във Виши, начело с колаборациониста маршал Петен.

Не се съмнявам, че Минев е познавал оттогава бъдещия социалист и френски президент Франсоа Митеран. Той също е привърженик на френската крайна националистическа десница, а по-късно дори е на служба във Виши при маршала. За разлика от Минев обаче, Митеран, ако случайно не е работел тайно за La Résistance, много бързо поправя грешката си. Иначе през 1944 г. щеше вече да е покойник и да се размине с „историческата“ дисидентска закуска в София през януари 1989 г.
   

Бай Илия никога не е бил подмолна къртица, а открит и честен борец, за което бих му свалил шапка. Сигурно затова не е поканен на закуската, пък и какво чак толкова щеше да изпусне от нея. Но как да закусва, като точно тогава е бил в гладна стачка. Искал е да връчи някаква петиция на френския президент и за профилактика го затворили в кауша. Митеран определено не е бил възторгнат от закуската, но е усетил, че в България предстоят важни събития. Едва ли е очаквал на закуската да му се оплакват или хвалят, че са ги изключили от БКП, а бай Илия да му напомня за ранните политически прегрешения.





Впрочем Минев беше ненадминат стоик и издържаше на нечовешки гладни стачки. След 10 ноември 1989 г. в България нямаше дефицит за кандидат-герои на новата власт, но малко бяха автентичните като него. Дори гъмжеше от самозванци и опортюнисти, също както след 9 септември 1944 г. В края на века предвидливо изпадаме в амнезия и забравяме какво беше това Съюзническо решение от Техеран - 1943 г. за наказване на нацистките престъпници, ако въобще сме го знаели.

Забравяме и причините защо французите първи го прилагат. Една от най-важните е, че колаборационистите на Петен депортират в Третия райх 76 000 евреи, от които са оцелели по-малко от 3000 души. Френското Milice е истинско Гестапо. Едва през 2009 г. Държавният съвет - най-висшата френска юридическа инстанция, обяви отговорността на режима във Виши за еврейските депортации. За три месеца през лятото на 1944 г. Френската съпротива, начело с бъдещия десен президент генерал дьо Гол, избива без съд няколко хиляди колаборационисти. Има дори публични екзекуции, като в Гренобъл на 2 септември 1944 г. По френски статистики, от есента на 1944 г. до края на май 1945 г. са разстреляни още около 2500 френски предатели на Демокрацията.

У нас Народният съд осъди на смърт 2730 души, но много от тях отърваха кожата, защото вече бяха избягали в чужбина или бяха западни и съветски агенти. Няма спор, както във Франция, така и в България, покрай нацистките престъпници мнозина са наказани несправедливо и жестоко. Световната история е пълна с примери, когато във войни и всякакви социални брожения загиват маса невинни хора. Само че ние прекалихме със смешния плач за наистина виновните фашистки „демократи“, управлявали България в периода на Втората световна война.

Трудно се възприемат днес вехтите завети на Йехова към Мойсей за възмездието. Да ги изредим поне веднъж всичките - живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога, изгаряне за изгаряне, рана за рана, удар за удар. Каквото повикало, такова се обадило, обобщават по нашия край, дано да е за последно.

Да се върнем в 1988 г., когато сараньовецът Минев наливаше основите на Демокрацията, да ме прости Пеньо Пенев. Точно тогава, в къщата си в Септември, той основа с група съмишленици Независимо дружество за защита на правата на човека - първата наша неправителствена организация, член на Международната федерация за правата на човека. Дузина години по-късно при управлението на неговите „съпартийци“, бай Илия вече береше душа в пазарджишки старчески дом, изоставен от властта, за която се бореше. Накрая почина в Правителствената болница. 

На снимката върху надгробния му паметник в Септември, 83-годишният Минев е младият Илийчо във военна униформа, мобилизиран да воюва в Отечествената война срещу любимите му рицари на Фюрера. Какво да се прави, някои искат да бъдат запомнени от признателното поколение като млади и красиви. Това е най-скъпият паметник от луксозен черен камък, който стърчи над поле от бели надгробни плочи. Сякаш се провиква, хей, аз съм царят на селското гробище.

Синът на бай Илия - Стоян почина четири години след него. Погребан е от лявата страна на помпозния му бащин гроб. Кошмарен контраст – два метра само бурени и боклуци. Сигурно вече е изчезнал и поваленият дървен кръст, единствено свидетелство за мястото на тленните му останки.

През 2011 г. клошар опожари по невнимание Миневата септемврийска къща. Заедно с нея щеше да изгори и споменът за Минев в Септември, ако преди това една фондация не беше вдигнала негов бюст пред черквата „Свети Великомъченик Харалампий”, в чийто двор съм се родил. По-добре да се бяха погрижили за него приживе, вместо да ронят лицемерни сълзи.

Знае ли човек, може да им е бил по-удобен като мъртав, безмълвен символ на Реставрацията. От няколкото улични табелки в целия град, три са поставени около Миневия бюст, на площад “Минев”. По-добре да бяха кръстили площада на патрона на черквата, защото и той като бай Илия е бил мъченик. Тъжен край, неговите съратници легионери се надяваха той да стане първият демократичен президент на България.

Права беше покойната Румяна Узунова от Радио „Свободна Европа”, че нацисткото минало на Минев притеснява мнозина на Запад. Сините големци я послушаха, и без това Минев говореше като проповедник и никой не го слушаше. Приживе го показаха няколко пъти по митингите, после го изтикаха назад. Той също имаше неприязън към многобройните сини вождове.

Какво ли обаче не се случва, например следната истинска гротеска: на таблото с портретите на почетните граждани на Септември, редом до партизанина антифашист Любен Йовчев, стоеше кротката икона на Илия Минев – нацист и правозащитник. Сигурно някой умен кмет така е разбирал заравянето на томахавките. Той дори не знае, че всяка нощ двамата слизат от портретите и се хващат за гушите.

Минев оцелял толкова години в комунистически затвор, поживял е и половин век на чист въздух. Написана е книга за него, има паметници в София и Септември, държавна награда, въобще заслужил човек е. Желев не го награди приживе, защото и той много го „обичаше”, но Стоянов посмъртно му даде една „Стара планина”.

А иначе, за прекараното от бай Илия време по затворите, може да се роди и умре един велик поет. Например Гео Милев, военен герой от Първата световна война, едва 30-годишен, вече е удушен с тел през 1925 г. в Дирекцията на полицията и захвърлен в гробна яма. Заради поемата „Септември”. Хубаво е човек да си припомни тези потресаващи стихове. Ще разбере не с кого, а с какво е станал забележим за историята моят роден край.

От Минев до Милев разстоянието е светлинни години, макар че и двамата са тракийци с почти еднакви фамилни имена. Те няма да се срещнат на онзи свят дори за едно кафе, защото няма какво да си кажат.

сряда, 19 февруари 2014 г.

Търси се един милион...

 Общински съвет – гр.Септември в час по математика



     






Общинската сесия, на която трябваше да се гласува бюджета, бе отложена. Нарушен беше правилникът по няколко члена. Така например, проектобюджета не е представен в срок, а се дава за гласуване на общинските съветници в началото на сесията и то с промяна от два милиона лева. Вместо да се запознаят 5 дни преди сесията с така важната информация за какво ще се харчат народните пари, съветниците е трябвало да научат за това предната вечер, за което били уведомени със sms: „Напомняме Ви...”. Какво са искали да им напомнят? Че администрацията няма време да подготви и предаде навреме предложението за
проектобюджета? Или че някой не си върши работата, за която му се плаща - от нашите пари, уважаеми съграждани.

 Това не стана ясно... 

Така или иначе по предложение на Й. Митров и с гласуване сесията бе отложена за 25.02.2014 г. В залата остана икономическата комисия, която започна да разглежда бюджета и да търси ограмната разлика от над един милион лева. Точка по точка, с много спорове, съветниците смятаха бюджета - 1000 000 лв.+ 35 000+ 250 000-35000... в час по математика. Задачите бяха с повишена трудност, един от съветниците сладко си подремваше - защо ли пък не, гласувал си е вече по-високата заплата, Общината няма оправия, а народът му плаща за това да спи, то той и самият народ е заспал...

Справиха се обаче със сложната математика - случайно в счетоводството бяха прибавили една цифричка - от един милион. С останалите разлики, почти двата милиона бяха намерени. Браво на Комисията, търпеливи хора са, могат да смятат и откриха грешките на счетоводителките!

Заради това, че някой не си върши работата в общинска администрация, сесията беше отново отложена, а бюджетът на общината остана негласуван. Времето на съветниците и кметовете беше загубено - време, което плащаме отново ние, гражданите на тази община.

Нямате право на такива елементарни грешки, Уважаема администрация, грешка не от 200 лв., а от цял милион! Живеем в епоха на свръхмодерна техника и електроника, която може да смята вместо вас. Налице са термини като професионализъм и продуктивност. Налице е и фактът, че не работите в частния бранш - повярвайте, там такива грешки не се прощават.

И слава богу, че не сте хирурзи- то тогава нямаше и да останат живи хора в тази бедна община - за да си получавате заплатите!

понеделник, 17 февруари 2014 г.

Извънредно заседание на Общински съвет - Септември на 18 февруари 2014 г.

На 18 февруари 2014 г. (вторник) от 13:30 в Заседателната зала в сградата на община Септември ще се проведе извънредна сесия на Общинския съвет. Дневният ред се състои от четири точки:
  1. Финансови задължения на община Септември
  2. Приемане на бюджета на община Септември за 2014 г.
  3. Питания на общински съветници
  4. Въпроси на граждани

Припомняме Ви, че по закон* сесиите на Общинския съвет са открити, освен ако самият съвет не е решил друго. Това означава, че гражданите на общината могат да присъстват на заседанията, заемайки определените за тях места в залата.

* Закон за местната власт и местната администрация, чл. 28, ал. 1 и 2.

Никола Джоков - „Новели по пижама” (1983 г.), изд.”Христо Г.Данов”


Днес ще отворим книгата „Новели по пижама” на нашия съгражданин Никола Джоков, издадена през далечната 1983 г. Тя съдържа тридесет и три новели, поднесени като разказани в болнична стая истории. По пижама човек е отпуснат и спокоен, задръжките са по-малко, а в болницата всички житейски проблеми някак си се смаляват и обезличават.  Героите имат време да се отдадат на спомени, размисли и преценки. Отделени от света те се разкриват, говорят свободно за човешките отношения и слабости, а читателят има възможност да се посмее на воля. Ден след ден разказите се нижат, а авторът с усмивка и намигване ни дава възможност да се потопим в многоликия живот през 80 те години на миналия век.

 Не е случайно и посвещението „на моите синове”. На кого, ако не на децата ни да разкажем смешно-тъжните истории на живота си? На тях поверяваме спомените, размисли за дирята, която оставяме и едно тихо послание „поучете се от грешките ни, посмейте се над тях и помъдрейте за наша сметка”.
 
 













Вижте предложения от нас разказ, направете теста, който писателят хитроумно е поставил на задната корица  и решете заслужава ли си да потърсите книгата и да я прочетете. Каквото и да решите, не      забравяйте най-важното – това е наш съгражданин!


 Четвърти идентичен случай

     Имах един хавер, Минчо Фалът, голям футболист беше, въпреки, че е докосвал топката по-малко от всеки от нас дори.
     Той беше футболист със стратегическо предназначение и щу институти е сменил, и щу гаджета – не е за разправяне.
     Та играеше Минчо Фалът в институтския отбор, без да рита топката. А треньорът все си го котка. И не сама това, ами като наближи краят на семестъра, хукне този треньор от преподавател на преподавател да заверява книжката на моя хавер.
     И винаги успяваше. Треньорът де, но то е все едно, с други думи с Минчо всичко си беше наред. И винаги Минчо си имаше стипендия, а се хранеше в специален стол, и гаджетата се лепяха за него.
     - Ние не сме звезди – викаше Минчо - ние сме работяги. Работата му беше наистина специална:трябваше да изкара от нервите някой от противниковите играчи. И то най-добрия, предварително посочен му от траньора. Посочи му треньорът жертвата, лепне се до него Минчо и за оня няма оттърване.С тази цел е ходил и в Русе, и в Свищов, и във Варна, и в Габрово. И дар слово имаше тоя Минчо. Никога не започваше направо с псувните. Няма такова нещо. Ще подхване той работата отдалеч, ще каже нещо за баба ти, за другата рода по женска линия, а ако не държиш дип на родовата чест, ще се прехвърли и на гаджето. Хили се най-благородно, а разправя такива подробности, такива подробности, ум да ти зайде, докaто набелязаната жертва не издържи и го ритне. И реферът, нали това му е работата, показва най-напред жълт картон или направо вадеше червения, а след десетина минути и Минчо, преструвайки се на контузен, напускаше терена. Пускаха тогава на негово място някой от резервите...
     Краят на кариерата му дойде след мача в Габрово.Ония подразбрали какъв е номерът, та привлекли в отбора някакъв глухоням студент. А Минчо не знаеше, че точно на такъв ще налети, въртеше се около него, хилеше се и му говореше, а оня също се хилеше.Минчо пак му приказва, оня се хили, накрая Минчо не издържа и го ритна. Това, че го ритна е нищо, но нервите му след този мач окончателно рухнаха и на следващата среща той започна да псува и рефера и треньора...

Личности: Никола Джоков (1934-2000)

 
Никола Благоев Джоков е роден на 28 март 1934 г. в гр.Септември.

1948 г. - завършва прогимназия в родния си град, след което учи в Пловдив
1952-1953 – работи като дружинен ръководител в гр.Септември
1953-1955 – следва в Пловдивски учителски институт
1955 г. – студент в СУ „Св.Климент Охридски”; по време на следването работи на половин щат във вестник „Студентска трибуна”
1962 г. – работи във вестник „Комсомолска искра”, гр.Пловдив – зам.гл.редактор и завеждащ културен отдел
1.ХІ. 1969 г. – редактор на българска литература в редакцията на издателство „Христо Г.Данов”
     
Автор на книгите „Точно време” (1966 г.), „Търси се мефистофел” (1970 г.), „За водата, както и за любовта” (1975 г.), „Новели по пижама” (1983 г.), „И малко любов за утре” (1986 г.),  „Гордо и весело” (1989 г.), „Куцата балерина” (1995 г.) и „Ние талъсъмите” (1999 г.).

петък, 14 февруари 2014 г.

14 февруари – Успение на св. Кирил Славянобългарски

Не порицаваме, само питаме – „ Защо българино ?!”

Днес: „И така си почина в Господа, на 42 години, 14 февруари 869 година, втори индикт.”, из Пространно житие на Константин Кирил Философ

Навършват се 1145 години от смъртта на Кирил Философ – този, който ни нареди до цивилизованите народи, даде ни шанс да сме народ писмен, да създаваме култура и да налагаме културно присъствие от Х век насам. За да не забравяме тези важни факти, избрахме за вас познат откъс от житието на Светеца:

„Когато беше във Венеция, насъбраха се срещу него епископи, попове и черноризци, като врани срещу сокол, и повдигнаха триезичната ерес, като казваха: "Кажи ни, човече, как ти измисляш сега книги за славяните и ги учиш? Досега никой друг не е изнамирал [такива книги] – нито апостолите, нито римският папа, нито Григорий Богослов, нито Йероним, нито Августин. Ние знаем само три езика, на които подобава да се слави Бог с книги: еврейски, гръцки, латински." А философът им отговори: "Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Кажете ми: дали смятате Бога за безсилен, та да не може да даде това, или го смятате за завистлив, та не иска [да го даде]? Ние пък знаем много народи, които имат книги и въздават слава на Бога всеки на своя език. Известно е, че такива са арменците, персите, абазгите, иверите, сугдите, готите, аварите, тирсите, хазарите, арабите, египтяните, сирийците и много други. Ако не искате да разберете от тези [примери], то поне от Писанието познайте божията воля. Давид се провиква и казва: "Възпейте Бога, цяла земьо, възпейте Господу песен нова." И пак: "Възкликнете Господу, цяла земьо; пейте, възвеселете се и възпейте." И другаде: "Цялата земя да ти се поклони и да ти пее, да пее на твоето име, вишний."

Да е светла паметта му!

Септември и Виното

„Виното има такова чудно свойство, че то е по-скоро щастие,отколкото необходимост. Но когато то липсва на човека, той не намира вкуса на това,което го прави истински да живее.”
Марсел Пруст

 
На 14 февруари празнуваме по Григорианския календар (нов стил) Трифон Зарезан - празник на кръчмарите и лозарите. Казват, че историята на виното и винопроизводството е толкова стара, колкото е и самата цивилизация. Живеем в земаделски край с дълбоки традиции в производството на вино.


Още Стефан Захраиев в своето съчинение описва повечето жители на селата от днешната община Септември като лозари. Османската религия забранявала производството на вино, но въпреки това този процес не спира, а продължава да се развива, макар и с по-слаби темпове.

Лозето се е отглеждало, а виното се пиело по тлаки, седенки и обредни празници. Днес са малко познати винарски термини като „чебур” (ивичното желязо на съдовете), „нарамка”, „линове” (съд за вино), „бадми”, но в миналото те са били широко разпространени.

Производството и търговията с вино е бил важен поминък и в Септември (тогава Сараньово). През 40-те години на 20 век тук е имало редица винарски складове, изби и спиртоварни. Най-големите от тях са „Бъдаще” на Тодор Маринов, фирма „Виколи” и винарската фирма на Димитър Думенов, спиртоварната на Денчо Георгиев, фирма „Плодекспорт” на съдружниците Георги Цополов и Никола Христович.

Склад в Септември е притежавал Кръстьо А. Стоименов, спиртоварна е била собственост на Антон Георгиев от София, а Ангел К. Йончев, септемвриец, е притежавал винен склад, който е бил електрифициран. Софийска фирма е имала винарски склад в двора на Славей Ал. Дончев от Септември.

Показател за развитието и значимостта на този отрасъл в региона е фактът, че тук излиза бр.445 на вестник ”Питиепродавець” от 10 септември 1944 г. Вестникът е орган на Съюза на питиепродавците и се печата повече от две десетилетия. В него намират място реклами на винарски изби, съвети за производителите, проблеми, свързани с този отрасъл, данъчни налози и др.

В периода от края на XIX и началото на XX век се основават най-големите лозаро-винарски кооперативи, които превръщат винопроизводството на страната от дребен частен бизнес в основите на бъдеща винарска индустрия. В началото на XX век вече има няколко силни винарски центрове в България, основани на доброволните сдружения – кооперативите. Такива са Ловеч, Мелник, Пловдив, Пазарджик, Плевен, Сухиндол, Сливен и Чирпан. Българският народ е християнски, а виното, като част от християнските ритуали, остава на заслужена почит.Това, може би е една от причините то да присъства осезаемо в бита на хората, да заема важна част от живота на нашите деди, като едно от най-старите и най-обичани питиета. Казват, че истината е във виното...









 Бъдете истински българи и честит празник, лозари!

четвъртък, 13 февруари 2014 г.

Да отворим старите скринове, може би там е скътана надеждата ни!

Да отворим старите скринове, може би там е скътана надеждата ни... и частица от миналото, докосване до корените на рода и малко носталгия - по морала на дедите ни, по семейните ценности, които сме длъжни да съхраним.

Скъпи приятели,

Благодарим за отклика Ви на нашия призив да издирим и проучим старите снимки и документна информация. Заедно ще успеем да подредим липсващите парченца от пъзела на историята на нашия роден край.

Днес ще ви представим снимка от личен архив на наш съгражданин, на която може да видите местна носия от 1929 г. С радост ще ви запознаем в следвашите ни материали с всички интересни снимки, запечатали бит, облекло и събития.

Нека не забравяме - заедно можем да напишем най- хубавите страници от историята на родния ни край. Заедно можем да увековечим българското!








24.04.1929 г.
ІІІ клас на Сараньовска Народна Мъжка прогимназия
Предоставилият материалите Михал Даскалов е вторият седнал от ляво на дясно

вторник, 11 февруари 2014 г.

Пренебрегната култура в община Септември

За голямо съжаление културата рядко е приоритет на националните или местни власти. За управляващите други сектори са по-„интересни” - счита се, че ще доведат до по-значими резултати и ще имат по-висока възвръщаемост, като поради тази причина към тях биват насочени много повече средства. Когато в една община средствата са ограничени или пък са налице финансови задължения, неглижирането на културата лесно придобива още по-остър вид.

На последното заседание на Общинския съвет на община Септември, провело се на 29 януари, бе приет облика на Културния календар на общината за 2014 г (можете да го видите тук). В него са посочени всички предварително обявени културни мероприятия на територията на община Септември, на кои дати ще се проведат и в кои населени места.


С този Културен календар в голяма степен се изчерпва политиката на общината в областта на културата, а средствата, предвидени за събитията в него, възлизат на 30 000 лв. И това при условие, че целият бюджет на общината е 13 милиона лева, а на последното заседание бе гласувано и повишаване на заплатите на общинските съвети (на това ще обърнем по-подробно внимание скоро). Реално парите, отделени за култура в общината, се равняват на 0,2 процента от целия бюджет. Честито!

Ясно е, че понастоящем приоритетите са други. Община Септември по някакъв начин трябва да излезе от финансовата дупка, в която се намира. Това обаче е процес, който продължава вече няколко години и за съжаление едва ли ще приключи скоро. През това време населените места в общината се обезлюдяват поради липса на работа и възможност за (законно) препитание. А оставащите в нея граждани бавно губят всяка връзка с родния си край и традициите му. Гладният не мисли за култура, не търси сам знания или приобщаване в общността. Хората се затварят в черупките си, изолират се от съгражданите/съселяните си, дори от собствените си съседи.

И точно тук се проявява една от важните роли на културната политика на местно ниво – да събира хората, да ги кара да се чувстват като част от една общност, да привлича вниманието им към родния край и по този начин да стимулира тяхната ангажираност с неговия просперитет.

Друга важна роля без съмнение е стимулирането на творческия потенциал в общината чрез финансирането на местните културни инициативи – хорове, танцови ансамбли, местни писатели и художници. Хора с талант, умения и желание за развитие, които обаче са избрали един труден кариерен път, нуждаещ се от странична подкрепа. В други общини те получават такава подкрепа и по един или друг начин за техните начинания се намират средства. За да е адекватен примерът ни, можем да обърнем поглед само към другите общини в област Пазарджик. Пример за нещо подобно е инициативата на община Панагюрище за финансиране на творчески проекти на местни творци и проекти в областта на изкуството и културата (вижте страницата с одобрените проекти за 2014 г. тук).

Община Пазарджик също има заложена подобна програма, в която фокусът е финансиране на издаването на книги на местни автори. Инициативата датира от 2008 г. и ще продължи и през тази година. Литературен критик ще прегледа вече предложените ръкописи и ще прецени на кои от тях да бъде отпуснато финансиране. Тази година финансовата рамка за това е в размер на 10 000 лева.

Сравненията може би наистина не са удачни с оглед на различното финансово състояние на общините, но въпреки това тази сума се равнява на 1/3 от всички пари, които ще бъдат предоставени на населените места в община Септември за културни мероприятия през годината. А тук няма инициатива за спонсориране на местни културни дейци, нито такава за издаване на книги на местни автори.

Видът на страницата „Култура” в раздел „Общински дейности” в сайта на общината е достатъчно красноречив. Вътре откриваме само горепосочения линк за културния календар, малко информация за музея в Септември и къщата-музей на Александър Стамболийски, както и линк към сайта на народно читалище „Будители” в град Септември. То е и единственото, за което е предоставена някаква информация. Останалите читалища в общината не са споменати дори поименно, какво остава за адрес или телефон/e-mail за контакти.

А надписът „Културни прояви”, предвиден за линк, стои неактивен. Този факт няма с какво повече да се допълни.

понеделник, 10 февруари 2014 г.

Град Септември и 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил

Автор: Димитър Л. Делийски

Българите сме бамбашка народ: хората се радват на рождението, ние – на погребението. Това доказва, че имаме и тракийска кръв в жилите си. Ето наскоро ще честваме обесването на Левски, след това гибелта на Ботев, след това на Стамболийски, успение на св.Богородица, на св.Иван Рилски и т.н. Целият ни календар е низ от смърти и само едно Рождество. Ето и сега – правителството отпуснало 1,000,000 лева за честване на 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил. Ще се радваме, че царят ни умрял, та сме паднали под гръцко робство. (Сега царят ни е жив и пак робуваме на гърците.) А можехме да не паднем под гръцко робство и това е могло да се осъществи край град Септември на 17 август 986г., вторник, ако тогавашните българи не ги е мързяло да тичат.












Вономасион като Асар по време на турското владичество



По средата на пътя между Ветрен и Бошуля край моста на Асар дере стърчат останки от крепостта Вономасион, носила през вековете имената Вономасийско пълчише, Бона мансио, Асар, Асарджик. Тя била главното светилище на траките от цялата околност, а когато ги покръствали, тук бил измъчван тракът св.Александър от тракийския град Дризипара. Вече по българско и византийско време крепостта Вономасион пазела източния вход-изход на прохода Траянови врата, наречен вече „Българската клисура”.

При учредяването на наградата си Нобел заявил: „Всички големи постижения на науката до сега са дело на лаици, а не на професионалисти. На лаиците оставям парите си.” Самият Нобел също е лаик, но открил динамита. Живял във Франция от 1844г. до 1928г. лекарят Гюстàв Шльомбержé. Събрал огромна сбирка от византийски монети и печати, проучил ги и ги публикувал в голяма книга « Сигилография на Византийската империя” (1884г.), която и до днес остава настолна книга на историци и нумизмати. Между 1896 и 1905г. излиза в 3 тома най ценното за нас изследване на Шльомберже „Една византийска епопея в края на Х век”,в която е описал 40-годишната борба между цар Самуи и византийския император Василий ІІ Багренородни, наречен Българоубиец. От този труд на Шльомберже са преписали всички български историци, от него преписах и аз и поднасям преразказа си на хората от родния ми град и българския народ, като започвам с предисловие за историческите обстоятелства, предхождащи тази война.

Руската княгиня Олга, която някои смятат, че е от български царски род, покръстила руснаците, поради което е обявена за светица. Имала син Светослав. В 965г. византийците го повикали на помощ срещу българите и той прогонил цар Петър. На следната година решил да завладее България за себе си, превзел Преслав и пленил цар Борис ІІ. Тогава византийският император Йоан Цимисхи прогонил Светослав обратно и завладял цяла Северна България. Отвел цар Борис ІІ със семейството му и брат му Роман в Цариград, разжалвал ги и скопил Роман. След това Цимисхи отишъл в Сирия да потуши въстанието на Варда Склир и след 4 години война умрял. В Дунавска България избухнало въстание срещу Византия. То било улеснено от изтеглянето на византийските гарнизони в Сирия и похода на западните български боляри, наречени „ комитопули », Давид и Самуил в Елада. Стигнали чак до Коринтския провлак и Византия треска я затресло. Византийският богослов и поет Йоан Геометър написал стихотворение „Комитопулът”, посветено на Самуил: „По небесната твърд кометата е подпалила етера, на земята комитът опустошава Елада.” По това време над Цариград се появила комета. За да разбере читателят играта на думи, трябва да знае, че на гръцки „комит” и „комета” се пишели по един и същи начин – „комитес”. Давид бил много набожен и станал калугер, Мойсей загинал при обсадата на Серес, Аарон загинал от ръката на роднина и на престола на Западното българско царство седнал Самуил. Той завладял Елада до Пелопонес и Балканския полуостров от Солун до Драч и Белград. Според Шльомберже границата между Византия и Самуиловата България „минавала по Средна гора, която разделя Ихтиманското поле от Пловдивското.” Тук ще намесим град Септември: крепостта Вономасион с прилежащото и тракийско селище между Ветрен и Бошуля е охранявала тази граница. Че тя е минавала точно там – за това говори името на село Елинере между Вономасион и Виноградец. То е изчезнало след Освобождението. „Елинере” на латински означава „прекарвам линия, граница”. Точно за това място Шльомберже дава много ценно за септемврийци и българската история сведение, което взел не от гръцките извори за българската история , а от сирийския арабски историк Яхъя: 

„През лятото на годината 986 цар Борис ІІ и скопеният му брат Роман избягали от Цариградския дворец на коне. С бърза езда те стигнали теснината на Траяновата врата. Конете на клетите бегълци се изтощили и те тръгнали пеша. Настигнали ги българи, които пазели прохода. Борис ІІ,който вървял напред, не бил разпознат от тях заради византийските му дрехи и бил убит.Роман, който вървял отзад, обяснил кои са и избягнал съдбата на клетия цар Борис. Българите завели Роман при Самуил.”

Проф.Златарски (История, І, стр.655,771) смята, че Роман бил провъзгласен от Самуил за цар и царувал до 996г., когато умрял. Самуил заел престола едва след неговата смърт. Пред новата опасност за Византия 28-годишният император Василий ІІ оставил военноначалника Варда Фока да потушава въстанието в Сирия и с цялата си европейска войска се отправил срещу независима България и Самуил. Било юли месец 986г.

Филипополис (Пловдив) със своята силна крепост станал естествена база на войската на Василий ІІ. От там през прохода Траянови врата византийците се насочили към Средец (София). В Ихтиманското поле се установили на стан, за да организират обсадата на Средец. Това дало време на Самуил да прехвърли армията си от юг към Софийското поле. Тук ще цитирам хрониката на Лъв Дякон, изповедник на Василий ІІ, който го придружавал в похода:  

„След като василевсът Василий стигна крепостта Сердика, която носи и скитското име Триадица, той разположи своя стан срещу този град и го обсажда 20 дни, а през това време Самуил и неговите войници заемаха всички околни височини.Но уви, нищо не ставаше според както бе желано.Щом нашите войници се пръснаха из околността, за да събират фураж, българите ги нападнаха с изненада и извършиха голямо клане. Също и нашите машини за обсада не свършиха никаква работа, защото врагът успя да ги подпали. Всичкото жито, което войската бе докарала, бе изядено. Стана прочее така, че василевсът се видя принуден да отстъпи и да се прибере в Цариград. Обсадата на Триадица се вдигна и потеглихме назад. Първият ден на похода мина без загуби. На другия ден, тъкмо когато минавахме през тясната клисура по един дълбок лъкатушен път под гъсти гори, българите ни нападнаха внезапно и със страшна сила. Те избиха безбройно множество наши войници. Туриха ръка дори на палатката на василевса, на цялото съкровище на войската и на всичкия обоз. И аз самият, който пиша този тъжен разказ и който придружавах тогава василевса в качеството си на дякон, без малко щях да загина от един скитски меч. Но божието милосърдие ми помогна благодарение пъргавината на моя кон, който като вихър ме отнесе през планини и долини. В края на краищата, след загубата на почти цялата ни конница и на целия обоз, жалките останки от нашата войска, преследвани докрай от българите, успяха да стигнат ГРАНИЦАТА и да побягнат на територията на империята.”

Според Яхъя било 17 август 986 година, вторник. Българите ги мързяло да догонят Василий ІІ. Празнували победата край Вономасион и делели плячката.

Тогавашният арменски летописец Асохиг съобщава подробност: василевсът Василий ІІ дължал спасението си на гвардията си от арменци. Когато видели, че императорът се лишил от цялата си конница и е в смъртна опасност, арменците направили около него стена от своите тела. По околни пътища през Баткун и Перущица го завели жив и здрав в Пловдив. Поетът Йоан Геометър написал ново стихотворение „За разгрома на ромеите в Българската клисура”: „Кой би могъл да повярва, че един ден слънцето ще освети подобно нещастие – българските копия да бъдат победоносни над стрелите на Авзония (Гърция)? О, гори, о, мрачни и гибелни планини, сред които българите като диви зверове се нахвърлиха върху елините! Уви, българските копия победиха авзонските стрели.”

Прилагателното „български” е от мен, навсякъде пише „скитски”. И за сведение на читателите: в нито един гръцки исторически документ България не е назована „България”, а българите – „българи”! Навсякъде пише „Романия”, „Скития”, „Мизия”, „скити”, „мизи”, „склавуни” – чак до Освобождението!

Нататък се знае: война, война, война – чак до 29 юли 1014 година, когато край бъдещата къща на баба Ванга армията на Василий ІІ обкръжила армията на Самуил. Не било армия – стадо овце. Византийците клали, клали, клали… Самуил го спасил синът му с бягство на кон. 14-15 хиляди наранени негови войници паднали в гръцки плен. Василий ІІ заповядал да им извадят очите. На 100 човека оставяли един с едно око за водач. После ги пратили на Самуил да ги види. Видял ги и умрял. Било 6 октомври 1014 година. Вече нямало България…

След 900 години върху 30-те хиляди български очи се заселила сляпата Вангелия Гущерова и станала Ванга – „виждала” в душите на хората и в отвъдното. Василий ІІ Багренородни се върнал в Цариград чак през януари 1019 година. Дотогава уреждал новите провинции на Византия. Влязъл триумфално във Великата черква „Агия София”, където сред черковни песнопения получил прозвището „Българоубиец”, единствената гръцка дума, в която сме назовани „българи”. След време богомолците в „ Агия София” почнали да си викат един на друг „аго”. Бедни, бедни българи, защо на 17 август 986 година не догонихте край Вономасион Василия Втори, ами си делихте хазната му?

Вономасийското поле от Вономасион: Родопите се срещат със Средна гора, отзад е стената на Рила с връх Белмекен. На преден план - Траяновият друм, мостът на Асар дере, което вероятно е било границата









Носител на авторските права над статията и снимките е авторът.

Представяме Ви нашият съгражданин Димитър Делийски


Роден през пролетта на 1944 г. в локомотив между Сараньово и Пазарджик.
1947-1950 г. - пом.книжар в Сараньово (отглеждан под тезгяха).
1951-1958 г. - НОУ "Хр.Ботев" на Гарата.
1958-1962 г. - ССУ "Хр.Смирненски" в Селото. 1962-1964 г. - в казармата.
1964-1965 г. - художник в ТПК "1 май" в Септември.
1965-1969 г. - СУ "Св. Климент Охридски", Българска филология, втора специалност: руска филология.
1969-1972 г. - художник в "Арсенал", Казанлък.
1972-1985 г. - учител по български език и литература в Казанлък.
1985-1996 г. - оръжейник в Арсенал.
1996 г. до сега - пенсионер.

Хоби: оптика и астрономия.