 |
| Майор Франк Томпсън |
През юни 2014 г. се навършват 70 години от разстрела на британския военен разузнавач от SOE майор Франк Томпсън в Ботевградския Балкан. Миналата година фронтменът на „Пинк Флойд“ Роджър Уотърс преди концерта си в София поднесе цветя на паметника в село Литаково, където са положени костите му. Там лежат също канадският офицер Ник Моро, сърби, руси, арменци и много българи.
Майор Томпсън е инициатор за интересния и непознат детайл от нашата история през Втората световна война, с който сега ще се запознаете. В него участва моят стар английски приятел Иън Макфърсън от Източна Англия. Линията на хоризонта там разделя дивата природа на една четвърт торфени блата и три четвърти небе – най-красивото розово-теменужено небе в Европа.
Като човек от сой и със завидна памет, Иън не се перчеше, дори скромно определяше спомените си като мъгляви (blurred recollections). Вече беше осъзнал, че е последният жив офицер от Българската секция на SOE.
Нашият герой е служил в тази Изпълнителна служба за специални операции, имаща внушителен оперативен състав, безбройна агентура и немалки правомощия. Занимавала се е с диверсионна дейност срещу страните от Оста и е изграждала потенциал за нелегална работа на своя територия, в случай че загубят войната.
Службата е подкрепяла правителствата в изгнание на Франция, Полша, Гърция и Югославия, както и съпротивата във всички окупирани и съюзнически страни на Третия райх.
Впоследствие SOE е закрита, като малка част от персонала й е преназначен в британското разузнаване. Обсъждали се идеи Службата да мине на ръководство на Британското външно министерство и офицерите се шегували с нотка на възмущение, че това е все едно да сложиш игуменка за шеф на бардак. Макар че Форин офис въобще не е била непорочна монахиня.
На Балканите SOE е имала осем секции – България, Югославия, Континентална Гърция, Крит, Егейски острови, Албания, Унгария и Румъния. Битанците са работели най-мащабно в Гърция, поради стратегията си за втори фронт на Балканите и планове да дебаркират в подножието на Олимп, в Кавала или другаде.
В Гърция по-силната лява съпротива от ЕЛАС и дясната от ЕДЕС на практика започват помежду си враждебни действия още от 1943 г., но това не е попречило на Лондон да помага и на двете групировки.
През март 1944 г. регионалната служба на SOE за Близкия изток в Кайро преструктурира част от Балканското си направление и сформира Група „Дунав“ с шеф Суийт-Ескът. Така обединяват работата си срещу германските сателити България, Унгария и Румъния. Политически съветник от Форин офис бил дипломатът Кристофър (Кит) Стийл, по-късно станал посланик във ФРГ.
Задачата на Група „Дунав“ е била да дестабилизира или откъсне от Оста трите страни, което да принуди германците да ги окупират. От стратегическа гледна точка за западните съюзници това е особено важно и би облекчило откриването на втори фронт. Има логика във формирането на секцията, но общо взето резултатът от работата й е скромен. В началото на 1944 г. Хорти се опитва да откачи Унгария от нацистка Германия и през март същата година Хитлер окупира страната. Това обаче не е било заслуга на SOE.
В Румъния Група „Дунав“ не постига успех, може би поради прекалено амбициозната схема, предложена от оперативните офицери. Тя предполагала британски въздушен десант на румънска територия, съчетан с антигермански действия на румънския корпус на Източния фронт. Корпусът трябвало да обърне гръб на съветските войски и да се насочи на запад към Румъния. Така се създавало възможност за минимизиране на съветското влияние в страната. Колко по-безпроблемно за румънците е било да се предадат направо на руснаците.
В изпълнение на стратегията на Група „Дунав“ и предстоящото откриване на втори фронт в Нормандия, през пролетта на 1944 г. британците сменят политическото си решение за България. Вместо да помагат на вътрешната съпротива те решават да направят опит за благоприятна промяна в политиката на самото правителство. Решението има за цел да насърчи началото на сепаративни преговори на западните съюзници с представители на българското правителство в Анкара през март 1944 г. Те поискали в замяна на откъсването на България от Оста, Западът да спре подкрепата си за партизанското движение.
Очевидно някои операции на SOE остават незасегнати от това политическо решение, което е израз на различията между политици и военни. Основна задача на SOE е била да разрушава военната машина на нацисткия блок с всички възможни средства, вместо да се занимава с безплодни дипломатически експерименти.
В този смисъл e била Директивата на Британския щаб до силите в Близкия изток от края на февруари 1944 г.: “За Екип 133 – относно операциите в България на SOE и OSS (предшественикът на ЦРУ): задачата е да се поощрява и насърчава партизанската съпротива с максимално възможна подкрепа, като се имат предвид наличните сили”.
В Кайро пренасочват моя приятел Иън към „Дунав” и го обучават на парашутизъм и български език. Учителят му по български бил нашенски евреин, който го научил на всички нецензурни думи, но не за да ги употребява, а за да знае какво си говорят българите за него. Лично той смяташе, че от трите страни в Група „Дунав“, България е била най-нестабилната германска марионетка и с перспектива за успешна британска операция.
С цел дестабилизиране на правителството и засилване на съпротивата в България, шефът на „Дунав“ Бикъм Суийт-Ескът предложил в началото на 1944 г. да се извършат по-интензивни бомбардировки.
Оперативната отговорност за тях е поета от Щаба на Обединените сили в Казерта. Общо взето, от месец март до последните бомбардировки в средата на август 1944 г. България не е стратегически приоритет за англо-американската авиация. Въздушните нападения, макар че жестоко тероризират населението, от гледна точка на мащабите им имат спорадичен характер. Хвърлени са няколко бомби дори в Сърница и Чепеларе.
Иън не е познавал двамата си колеги от SOE - майорите Мостин Дейвис и Франк Томпсън, действащи на западната българска граница. Към края на април 1944 г., близо месец преди да бъде ранен и арестуван, Томпсън докладвал по радиото, че неговите партизански връзки го посъветвали британците да изпратят още една мисия на SOE в Драмско, с конкретна цел установяване на връзка с родопските партизани в Смолянско.
Основното направление на англичаните трябвало да бъде от село Лестан (Лещен в Драмско), към Кушлар и на север през село Горна Арда. Точно там предстои да отворим нов граничен преход към село Паранести. По-нататък пътят на англичаните е следвал селата Селище, Кошница, Арда, Пещера и Смолян.
Започнала подготовка за мисията и през месец май майор Джон Харингтън, лейтенант Дейвидсън и радистът ефрейтор Рени се приземили в базата на SOE, ръководена от майор Гай Миклетуайт, близо до старата българо-гръцка граница. Харингтън знаел руски и малко гръцки език, преди това бил базиран в Кюрдистан. Лейтенант Дейвидсън бил специалист по подривни операции.
Британските доставки на оръжие и хора в района били наблюдавани. Наши военни части започнали акция за прочистване и принудили англичаните непрекъснато да сменят позициите си, докато накрая се наложило да заровят и радиостанцията.
Първоначално нямали връзка с българските партизани. През юни Харингтън се свързал с помак на име Мурат Чауш, който имал ниви от двете страни на границата. От него разбрал, че Смолянският отряд бил в непрекъснато движение и трудно се откривал. За съжаление се оказали неточни данните на SOE за свободни родопски партизански зони, което затруднило оръжейните доставки.
Към края на юни 1944 г. майор Киткат от гръцката секция на SOE уведомил Харингтън, че при него вече чака партизанин от Пловдив за контакт с българската секция на британците.
След броени дни Иън Макфърсън получава последния си инструктаж от политическия съветник на Група „Дунав“ Кит Стийл. За най-добър сценарий се приемало да се създаде ситуация, при която германците да отклонят военни сили за запазване на вътрешния ред в България и за евакуация на българските части от Беломорска Тракия.
Надеждата им е чрез установените контакти с новото правителство на Иван Багрянов да откъснат България от Оста. Сепаративни разговори са водени в Анкара и Кайро, но сондажи от българска страна са правени също в Швейцария и Швеция.
Впрочем българският преговарящ Стойчо Мошанов е водил разговорите в Кайро именно с инструктора на Макфърсън – Кристофър (Кит) Стийл. Мошанов е бил неблагонадежден играч, работещ със силните на деня. За провала на сепаративните преговори лично е информирал съветския посланик в Анкара малко след 9 септември 1944 г., явно не му се е разхождало по ленинските места в Сибир.
Британските идеи за втори фронт на Балканите и откъсването на България от Оста пропадат основно поради американското несъгласие. От своя страна, българските власти са знаели, че всеки опит за сепаративна договорка ще бъде смачкан от германците за броени часове, а правителството и регентите ще бъдат арестувани като в Унгария.
Поне половин година по-рано американският посланик в Москва Авърил Хариман споделя в Кайро пред представители на гръцкото правителство в изгнание своята безцеремонна оценка за българската фашистка власт: "Те са умни негодници, тъй като ако Германия спечели, тяхната политика ще им осигури завоевания, за които не са се сражавали".
Ще отворя една скоба, за да кажа, че по онова време американците съзнателно стоят настрана от колониалното бельо на британците и французите. Ако не беше така, може би южната оперативна граница на НАТО нямаше да минава по Тропика на Рака, а пó на юг. Приблизително по същата причина САЩ са апатични и към Балканите, поне до края на войната. Но упойващият аромат на въглеводородите им е действал възбуждащо и стремително нагазват в Персийския залив години преди Втората световна война.
Към България американците са безкомпромисни и окончателно ни отписват още преди лятото на 1944 г., основно заради статута на евреите в страната. Въобще за никакви сериозни сепаративни преговори в Кайро не е можело да става въпрос, особено към края на август, когато съветските войски вече са на северната ни граница.
Макар че спасихме българските евреи в довоенните предели на Царството, доскоро гузно мълчахме за петгодишния антисемитски режим по Закона за защита на нацията, отменен чак през ноември 1944 г.
Коментарът е излишен, по-добре да разсеем малко атмосферата. На срещата на Рузвелт, Сталин и Чърчил в Техеран през 1943 г. САЩ вече са наясно, че „пилето“ на Чърчил няма да излети. Този анекдот може да се възприеме като метафора на британския неуспех да убеди американците за откриване на втори фронт на Балканите. За тези, които не знаят случката, пояснявам, че Рузвелт драснал една бележка на Чърчил и му я подал по време на разговорите. На нея пишело „Закопчай си дюкяна“. А колегата му отговорил „Бъди спокоен, пилето не може да лети“.
Да се върнем отново при Иън Макфърсън. След инструктажа от Кит Стийл, Иън заминава с радиста си ефрейтор О’Брайън за Кастелана, едно село на хълмовете над Бриндизи. Това е базата, откъдето се изпращат диверсионните групи за Балканите, наричани на жаргона на SOE „Joes“ или „bods“ – „Иванчовците“ или „телата“. След няколко дни един канадски самолет ги хвърля в района на Пророк Илия (Айлиас), близо до споменатото вече драмско село Лещен.
Докато траел нощният полет, Иън с черния си хумор помислил, че ще е истинска трагедия неговите канадски летци да загинат само за да го докарат до това диво място. След като двамата с радиста скочили с по-бавните си копринени парашути, самолетът направил още няколко захода и изхвърлил маса оръжие и боеприпаси с бързи памучни парашути, които ги задминавали със скорост, достатъчна да ги убият, ако ги улучат.
При пристигането им, дошлият от Пловдив партизанин с псевдоним „Ефрем“ ги уведомил, че се очакват две групи български партизани за оръжие. Иън е бил известен на партизаните като „Капитана“, а той споменаваше своите български приятели само с псевдонимите им. По-късно разбрах, че „Ефрем“ е Иван Радев, командир на Втора въстаническа оперативна зона. Радев е двуезичен македонски българин от костурските села, работил в Ксанти като тютюноработник. По-късно беше директор на пловдивската пивоварна „Каменица“.
Другият, когото Иън наричаше „доктор Люк“ е бил младият командир на Смолянския отряд Братан Шукеров, студент по стоматология във Франция. Шукеров почива малко след 9.ІХ.44 г. от стара огнестрелна рана при нелеп инцидент. Десетина негови партизани също пристигат за оръжие. На тях им дават да пренесат на север и британската радиостанция. Допълнително се договарят четири самолета с оръжие, достатъчно за 250 души.
Първата доставка става на 12 август, но е забелязана от наши военни части. В започналото сражение англичаните се изтеглят под гръцко прикритие, но оръжието е пленено и базата Айлияс е изоставена. Англичаните се срещнат със Смолянския отряд при село Кошница и потеглят на север, а гърците се връщат на своя територия.
Макфърсън, Харингтън и радистът О’Брайън, придружавани от Иван Радев, продължават на север и се придвижват само нощем. Преспиват в лагера на Шукеров, минават през село Манастир и връх Чил тепе, а след два-три дни се свързват с друг партизански отряд северно от село Хамбар. Междувременно искат от Центъра оръжейни доставки, но тогава вниманието на англо-американците е пренасочено основно към Южна Франция и Варшавското въстание и им отказват.
На 8 септември англичаните минават през село Три могили, източно от Кокез тепе (Сини връх). Вечерта чуват по радиото, че България е обявила война на Германия и съветските части скоростно се придвижват към Белград през Северна България.
Иън и Джон тръгват към Новаково и оттам с цялото население отиват да празнуват победата в село Тополово. Докато празнували, един набързо сформиран трибунал осъжда с аплодисменти няколко души, които веднага били разстреляни извън селото.
Двамата англичани успели да се доберат до Пловдив в 3 часа сутринта на 10 септември. Понеже идвали от „шумата“, те не повярвали на очите си как германски сателит за един ден става съветски съюзник. 45 години по-късно пак не ни повярваха, че светкавично станахме най-големите демократи. И руснаците не проумяха тези метаморфози. Кой да ни разбере, ние се въртим като пумпали на историческата сцена.
В Пловдив Иън получил от Кайро указание да организира посрещане на Г.М. Димитров на летище Крумово, който пристигал със самолет на SOE. Няколко нощи палили факли и огньове с група партизани, но самолетът така и не пристигнал. После ги уведомили, че Гемето решил за по-безопасно да пътува с влак. Три години по-рано земеделският лидер е евакуиран от България пак с помощта на SOE.
В Крумово Макфърсън за първи път срещнал съветски военен разузнавач, който изучавал тайно летището, но се поотпуснал, като разбрал че са колеги и съюзници.
По-интересното е че в Пловдив Иън видял колегата си лейтенат-полковник Харолд Гибсън, (Harold C.L. Gibson) от тежката артилерия на британското разузнаване. Той работел по руско направление с дълбоко законспирирана агентура от времето на Първата световна война до към 1945 г., когато е бил разкрит от свой агент. Гибсън пътувал с кола от Истанбул за София. Разхождал се в Пловдив, накичен с руските си имперски ордени и съпровождан от някакъв важен съветски генерал на име Волков. Основно е бил базиран като резидент в Истанбул.
През 2011 г. един член на британския Gentleman's Military Interest Club беше поставил в сайта на клуба снимка на стар египетски сребърен браслет от времето на Първата световна война и разпитваше дали някой знае нещо за собственика й с гравираното име – „L.T. Col. H.C.L.Gibson, British Embassy, Istanbul“. Светът е станал отвратително тесен, няма къде да се скриеш дори и в отвъдното.
Иън заминал за София и разбира се отседнал в хотел „България“. На 21 септември той и колегите му Миклетуайт и Харингтън, се представили на полковник Зайцев в съветското командване. Руснакът дори не знаел, че британските военни разузнавачи са на българска територия. Държал се приятелски, но бързо им обяснил, че мисията им е приключила и е време да си ходят. Миклетуайт се опитал да го успокои, че слуховете за британски десант в Кавала са безпочвени. Зайцев не проявил особен интерес по този въпрос, нито по ситуацията около нашия Втори окупационен корпус в анексираната Западна Тракия, защото той не бил даден под съветско командване.
Британците обаче провели допълнителен разговор със Зайцев да го запознаят с обстановката на Беломорието. Там новото българско правителство практически не контролирало действията на нашите военни и Харингтън настоял корпусът да запази позиции, докато не се появи легитимно гръцко правителство. Очевидно настояването им е било свързано с подозрението, че ЕЛАС веднага ще запълни вакуума ако българските части се изтеглят.
Този ход е бил прибързан, защото дълго време след този демарш официална гръцка власт въобще не се е появила. Правителството на Отечествения фронт незабавно назначава Иван Радев – Ефрем, основната връзка на Макфърсън, за заместник-командир на Беломорския корпус с инструкции за незабавна евакуация. Без нея, през октомври 1944 г, нямаше да постигнем примирие със съюзниците, което беше абсолютен императив.
Двете основни цели на съветските войски в България са незабавна блокада на черноморските ни пристанища и скоростно навлизане в Югославия. Беломорска Тракия е извън съветските тактически интереси, нито пък руснаците са възнамерявали да нарушават договорките от Техеран’43. Още повече, че на този терен е разположена най-запазената и боеспособна част от нашата армия, а Москва не е хранела особено доверие към нас.
И въпреки това британците са подозирали, че руснаците ще се възползват от ситуацията да излязат на Егейско море. Бъдещият британски премиер Харолд Макмилън отбелязва на 9 октомври 1944 г. в дневника си следното: „Антъни (премиерът Идън) ми каза, че по време на посещението му в Москва той..... се е опитал да разплете някои от Балканските възли, особено примирието с България и положението в Тракия“.
Британците добре познават руснаците, но фобията им за съдбата на Западна Тракия е била неоснователна. Във военните дела те обикновено са шахматисти и ако са решили нещо да правят, не им трепва окото. Видяхме как си върнаха Крим или как напердашиха по-рано грузинците. Дори на оградата на една тяхна казарма им бяха написали с огромни букви Другари грузинци, учете се на военно дело, ще ви проверим.Такива едни работи.
Все пак да не изпадаме в наивност, на конференцията в Потсдам през 1945 г. руснаците безуспешно бяха поискали от съюзниците си военна база в Александруполис или другаде в района на Проливите, но не на българска, а на гръцка територия. Този въпрос обаче им е изглеждал незначителен, особено след като в Потсдам са разбрали, че до няколко дни Япония ще бъде бомбардирана с ядрено оръжие.
На Парижките мирни преговори за втори път през 20-ти век ни обявяват за държава-агресор. Васил Коларов припомня на американците, че след Първата световна война Комисията Карнеги недвусмислено доказва българския етнически характер на тракийското Беломорие.
САЩ възразяват, че след 25 години демографската картина вече не е в наша полза. А гръцкият представител заявява, че докато българите не бъдат изтикани на север от Стара планина, на Балканите винаги ще има войни. За щастие, преговорите не приключват с драма за България - успяхме да запазим Южна Добруджа.
През 1991 г. в Лондон пристигна президентът Желев по покана на британското правителство. На приема в посолството поканих и нашите семейни възрастни приятели Иън Макфърсън и съпруга. Предложих на Иън да го представя на президента и бързо направихме репетиция с фразата аз съм британски офицер за свръзка с българската съпротива. Разбутах тълпата около президента и външния министър Виктор Вълков, а възрастният Иън се изпъна като струна и докладва на български: “Господин президент, аз съм британски офицер за свръзка с българската съпротива“. Желев го зяпна, като че ли заподозря лоша шега, но бързо обясних ситуацията и се проведе сърдечен разговор.
По едно време Виктор изтърси в неговия шеговит стил и моят баща беше английски шпионин, но го обесиха фашистите. Предложиха на Иън да му изпратят журналист да го интервюира, но той отказа. Въобще не беше случаен човек, дълги години беше вицепрезидент на могъщия някога монопол Ирак Петролиъм Къмпани.
Иън често се питаше дали ако мисията на SOE на южната ни граница беше започнала поне няколко месеца по-рано, резултатите щяха да бъдат по-добри. Убеден съм, че щяха добре да въоръжат родопските партизани с прочутите автомати „Стен“, но ходът на историята щеше да
остане същият...
Вестник Картинен свят излиза на 12 февруари 1941 г. със заглавие Ромстрип – илюстровани романи. Редактор е Т.Георгиев, в сътрудничество с писателя Звезделин Цонев. Излиза всяка сряда в 8-12 стр. Редакцията си поставя задача да доставя на читателите интересни и увлекателни романи в картини, както и здраво художествено, научно и забавно четиво. И всичко това да се чете с еднакъв интерес от възрастни и млади. На страниците на вестника са публикувани първите български романи в картини: Цар Симеон, Златният век на българите и Под робство. Картинен свят отпечатва най-голямото количество комикси в брой - достига до 10 творби./
.JPG)
